Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Моля присъдата да бъде изпълнена в Макондо — рече той.
Председателят на съда се разсърди.
— Не бъдете такъв хитрец, Буендия — му каза. — Това е ход за печелене на време.
— Ваша си работа, ако не го изпълните — рече полковникът, — но тази е последната ми воля.
Оттогава предзнаменованията бяха го напуснали. В деня, когато Урсула го посети в затвора, след много мислене той стигна до заключението, че може би тоя път смъртта няма да предизвести идването си, защото не зависеше от нелепата случайност, а от волята на неговите палачи. Прекара нощта в безсъние, измъчван от болката на слепите циреи. Малко преди зори чу стъпки по коридора. „Ей ги, идват“ — си каза и безпричинно помисли за Хосе-Аркадио Буендия, който в оня миг мислеше за него под зловещото предутро на кестена. Не усети нито страх, нито носталгия, а ярост в червата при мисълта, че онази изкуствена смърт ще му попречи да узнае края на толкова неща, които оставяше недовършени. Вратата се отвори и влезе часовият с голяма чаша кафе. На другия ден по същото време беше все така, беснеещ от болката под мишниците, и се случи съвсем същото. В четвъртък раздели млечното сладко с часовите и облече чистите дрехи, които му бяха тесни, и лачените чепици. В петък още не бяха го разстреляли.
Всъщност не смееха да изпълнят присъдата. Бунтовността на селището накара военните да мислят, че разстрелването на полковник Аурелиано Буендия ще има сериозни политически последици не само в Макондо, но и по цялата тресавищна област, тъй че се допитаха до властите в столицата на провинцията. Събота вечерта, докато чакаха отговора, капитан Роке Карнисеро отиде с други офицери в дюкяна на Катарино. Само една жена, почти притисната със заплахи, дръзна да го заведе в стаята си.
— Не искат да лягат с мъж, за когото знаят, че ще умре — призна му тя. — Никой не знае как ще стане, но всичко живо вика, че офицерът, който застреля полковник Аурелиано Буендия, и всички войници от взвода един по един рано или късно без друго ще бъдат убити, ако и да се крият на край света.
Капитан Роке Карнисеро сподели това с другите офицери и те го споделиха с вишестоящите началници. В неделя, макар никой да не беше го разкрил чистосърдечно, макар че никакво военно действие не бе смутило напрегнатото спокойствие на онези дни, цялото селище знаеше, че офицерите са готови с всякакви предлози да избягнат отговорността за разстрела. С пощата в понеделник дойде официалната заповед: присъдата да се приведе в изпълнение в двайсет и четири часов срок. Същата нощ офицерите пъхнаха в една фуражка седем листчета с имената си и безмилостната участ на капитан Роке Карнисеро го посочи с печелившето листче.
— От лошия късмет отърване няма — каза той с дълбока горчивина. — Кучи син се родих и кучи син ще си умра. — В пет часа сутринта избра чрез жребий взвода, строи го в двора и разбуди осъдения със знаменателните думи:
Да вървим, Буендия — каза му той. — Дойде ни часът.
— Значи това било — отвърна полковникът. — Сънувах, че са ми се пукнали слепите циреи.
Ребека Буендия ставаше в три часа през нощта, откак узна, че Аурелиано ще бъде разстрелян. Стоеше на тъмно в спалнята и наблюдаваше през открехнатия прозорец гробищния зид, а леглото, където стоеше, се тресеше от хърканията на Хосе-Аркадио. Чака цяла седмица със същото затаено упорство, с което едно време чакаше писмата на Пиетро Креспи.
— Няма да го разстрелят така — казваше й Хосе-Аркадио. — Ще го разстрелят посред нощ в казармата, та да не узнае никой кой е строил взвода, и ще го заровят на самото място.
Ребека продължи да чака.
— Толкова са тъпи, че ще го застрелят тука — казваше тя. Беше тъй уверена, че бе предвидила как ще отвори вратата да му махне с ръка за сбогом.
— Няма да го доведат по улицата — настояваше Хосе-Аркадио — само с шест уплашени войника, щом знаят, че хората са решени на всичко.
Безразлична към логиката на мъжа си, Ребека все тъй стоеше на прозореца.