Аленото цвете и бялото

— Но вече не мога да проявявам лоялност към тях, както го правиш ти, не мога! Причиняват ми единствено притеснения — Хенри е отпуснал големите си ръце на коленете си. Кокалчетата на пръстите му са побелели от стискане. — Има моменти — просто не смея да си го призная — когато просто ми се иска да можех да се отърва и от тях, и от спомените за човека, който бях някога; бих искал един ден да се събудя сред напълно непознати хора, които да ме познават единствено като… като…

— Свещенослужител? — подсказва Уилям, оглеждайки съжалително ръцете на Хенри, вкопчени в коленете като в пулта на амвон.

— Да — признава Хенри и (о, Божичко!) свежда глава.

— Да не би вече да си ръкоположен? — пита Уилям, чудейки се дали това не е тайната, която крайно плахият Хенри се опитва да сподели.

— Не, не — Хенри се върти смутено на стола. — Съзнавам, че още не съм достатъчно подготвен за това. Душата ми е далеч от… ъъъ, необходимото ниво на пречистване.

— Но идеята не е ли — прости ми, ако не съм разбрал правилно — не е ли да… ъъъ, се пречистиш… по време на процедурите преди ръкополагането? Искам да кажа, не се ли предполага, че този процес представлява някакъв вид трансформация на личността?

— Нищо подобно! — възразява Хенри.

Но дълбоко в себе си се опасява, че нещата стоят точно така. Истината зад неговото колебание да предприеме необходимото, за да бъде ръкоположен за свещеник, е че откакто познава госпожа Фокс, той се бои да не би хората от комисията да могат по някакъв начин да надникнат в душата му и да му кажат, че не е достоен не само за свещеник, но и изобщо за почтен живот на християнин.

Като мирянин такава ужасна присъда му остава спестена, но макар той сам да е най-ожесточения си съдник, в едно отношение проявява търпимост — убеден е, че греховете не бива да го отказват от стремежа да стане по-добър човек. Докато е все още мирянин, може да си позволява нечисти помисли и думи, а дори и дела, а после да се разкайва за тях и да обещава да се поправи в бъдеще, разочаровайки единствено себе си и Бог. Никой друг не е въвлечен в бездната от неговите грехове; той сам е капитан на кораба на душата си, и ако го насочва към тъмни води, няма опасност невинен човек да пострада, стигне ли се до крушение. Но ако претендира да води и други, не може да си позволи да бъде толкова жалък капитан; за тази цел трябва да стане по-добър и по-силен човек, отколкото е сега. Тогава съдии, по-строги от самия него, ще имат правото — не, задължението — да го съдят и осъдят. Може ли да е убеден, че падението не е изписано на лицето му? Възможно ли е за всички да не е ясно, че душата му е опетнена от плътски желания?

Вероятно именно това убеждение, че всички, с изключение на госпожа Фокс могат да заподозрат тайната му — особено пък брат му, този светски човек — става причина Хенри най-сетне да се реши да се изповяда през този дъждовен следобед, пред украсената с перденца камина.