Аленото цвете и бялото

Сътрудничеството й с Уилям по изготвянето на текста към бъдещия каталог се оказа много плодотворно — както за нея, така и за него. В желанието си да не пропусне да запише нито едно от предложенията й, той извади от джоба си един плик, на който бе написан адресът му.

— Какво ще кажеш за… „Възвърнете на косата си пищността, която е ваше рождено право“? — попита тя, докато четеше и запечатваше адреса в паметта си.

Сега Шугър седи сред възрастни хора и почтени млади жени в омнибуса, който пътува от центъра към Северен Кенсингтън. Времето е променливо през този понеделнишки следобед, който тя е избрала, за да открие къде Уилям Ракъм, ескуайър, полага нощем шава. Носи най-невзрачната си рокля — широка, вълнена, синя, без всякаква украса, толкова демодирана, че всяка жена под тридесет години би изглеждала жалка в нея. Всъщност Шугър остава с впечатлението, че действително предизвиква съчувствие у една-две от дамите, но поне никой не би заподозрял, че тя е; проститутка. Такова нещо би усложнило положението, като се има предвид, че в омнибуса, щеш не щеш, седиш лице в лице със спътниците си.

— Ето и Хай Стрийт — казва един възрастен мъж на жена си. Двамата седят близо до Шугър. — Бързо стигнахме.

Шугър хвърля поглед отвъд сбръчканите им лица, към света навън. Навън е слънчево, зелено и просторно. Омнибусът забавя ход и спира.

— Вилите в Чепстооооу!

Шугър слиза след възрастната двойка. Те не избързват напред, не се дразнят от това, че върви след тях, сякаш е почтена, също като тях. Очевидно дегизировката е добра.

— Студено е май — мърмори старчето на старицата, а слънчевите лъчи напичат потния гръб на Шугър.

„Аз съм млада“, казва си тя. „Това слънце, което огрява мен, не е същото, което грее над тях“.

Шугър върви бавно, оставя старците да избързат напред. Земята под краката й е удивително гладка — дотолкова, доколкото каменна настилка може да наподоби паркет. Тя си представя как цяла армия работници редят плочите като пъзъл, докато пешеходците наблюдават търпеливо техните занимания. Шугър върви, души въздуха и оглежда красивите нови къщи, старае се да оцени това, което е характерно за Нотинг Хил, опитва се да разбере какво разкрива за един човек изборът му да живее тук. „Това е въздухът, който диша Уилям, а не градската смрад“, напомня си тя.

Това, което Шугър знае засега за Уилям Ракъм, далеч не е материал за книга. Познава предпочитанията му относно отворите на човешкото тяло (традиционни, освен когато е в лошо настроение), знае мнението му за размерите на собствения му пенис (съвсем прилични, нали, макар някои мъже да имат и по-големи?), запечатала е в съзнанието си всички негови изказвания по литературни въпроси, до последната остроумна забележка по адрес на Джордж Елиът. Но какъв е Уилям Ракъм като шава на семейство и гражданин? Този образ й убягва, не е точно определим като любовникът в прегръдките й.