Звездният отбор
- Автор: Гришэм Джон
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-281-7
- Переводчик: Силвия Падалска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Звездният отбор». Краткое содержание книги:
И тогава настъпва промяната. В лицето на младия Дейвид Зинк, който печели по 300 000 долара годишно. След пет години 80-часова работна седмица в голямата юридическа фирма той изтрещява и вместо в офиса, се озовава в един бар и после… във „Финли и Фиг”. Идеята да вземат на работа възпитаник на Харвард се харесва на двамата неудачници. A неуморният в търсенето на големи удари Уоли Фиг съзира златен шанс в смъртта на стар клиент. В пресата е прочел, че лекарство за сваляне на холестерола предизвиква инфаркт. Клиентът му го е вземал и е починал от инфаркт. Трябва да се намерят още жертви и да се заведе дело срещу третата най-голяма фармацевтична фирма в света! Да се подаде колективен иск, който ще донесе милиони! Звездният отбор се залавя на работа!
Докато Дейвид довършваше един чийзбургер, мобилният телефон завибрира в джоба му. Той погледна дисплея, скочи от стола и прошепна на Хелън: „Уоли е.“ После излезе отвън.
— Къде си, Уоли?
В слушалката се чу слаб, отчаян глас.
— Пиян съм, Дейвид. Ужасно пиян.
— Така и предполагахме. Къде си?
— Трябва да ми помогнеш, Дейвид. Няма към кого да се обърна. Оскар не иска да говори с мен.
— Разбира се, Уоли. Знаеш, че ще ти помогна. Но къде си в момента?
— В кантората.
— Ще бъда там след четирийсет и пет минути.
Той лежеше на канапето до масата и хъркаше, а Прели го наблюдаваше изключително подозрително. Беше сряда вечер и Дейвид правилно предположи, че Уоли за последно си бе взел душ в понеделник сутринта — първия ден от новия процес и шестия след драматичния припадък на Оскар и легендарното изцепване от страна на Уоли. Изглеждаше мръсен и небръснат, все още с тъмносиния костюм и бялата риза, с които Дейвид го бе видял за последно. Вратовръзката липсваше. Ризата му беше осеяна с огромни петна. Десният крачол на панталона му беше раздран. Засъхнала кал покриваше подметките на чисто новите му черни обувки. Дейвид го потупа по рамото и извика името му. Нищо. Лицето на Уоли беше зачервено и подпухнало, но не се забелязваха синини, ожулвания или драскотини. Вероятно все пак не се беше сбил в някой бар. Дейвид искаше да го попита къде е бил, но размисли. Най-важното беше, че Уоли е добре. По-късно щеше да има време за безброй въпроси, като например: „Как се добра до тук?“ От колата на Уоли нямаше и следа, което само по себе си беше успокояващо. Все пак бе проявил достатъчно разум да не седне зад волана. От друга страна, автомобилът можеше да е катастрофирал, да е бил откраднат или конфискуван.
Дейвид го удари по ръката и извика на сантиметри от лицето му. Тежкото дишане на Уоли спря за секунда, после продължи. Прели изскимтя и Дейвид го пусна навън. Направи кафе и изпрати съобщение на Хелън: „Ужасно е пиян, но е жив. Не знам какво следва.“ Позвъни на Рошел и й съобщи новината. Потърси Оскар на мобилния телефон, но попадна на гласовата му поща.
Уоли се събуди час по-късно и поиска чаша кафе.
— Благодаря ти, Дейвид — не спираше да повтаря той. — Обади ли се на Лиса?
— Коя е Лиса?
— Жена ми. Трябва да й се обадиш, Дейвид. Онова копеле Оскар не иска да говори с мен.
Дейвид реши да се включи в играта, за да види докъде ще стигнат приказките му.
— Вече се обадих на Лиса.
— Сериозно ли? И какво ти каза?
— Каза, че сте се развели преди години.
— Звучи ми точно като нея.
Уоли не откъсваше очи от краката си. Погледът му беше изцъклен. Не смееше да се обърне към Дейвид.
— Но спомена, че още те обича — пошегува се Дейвид.
Уоли започна да плаче — така, както пияниците плачат за всичко и нищо. Дейвид се почувства леко гузен, но и доста развеселен.
— Съжалявам — промърмори Уоли и избърса с ръкав лицето си. — Толкова съжалявам, Дейвид. Благодаря ти. Оскар не ще да говори с мен. Затворил се е в апартамента ми, крие се от жена си и яде храната от хладилника ми. Прибрах се вкъщи, а той беше сменил ключалката. Скарахме се жестоко и съседите извикаха полиция. Едва се отървах. Да избягаш от собствения си дом. Как ти звучи, а?
— Кога се случи това?
— Не съм сигурен. Преди около час. Напоследък не се ориентирам добре във времето. Благодаря ти, Дейвид.
— Няма защо. Виж, Уоли, трябва да изготвим план. Явно апартаментът ти не върши работа в момента. Ако искаш да пренощуваш тук и да изтрезнееш, аз ще седна на един стол и ще ти правя компания. Двамата с Прели ще ти помогнем да се пребориш.
— Нуждая се от професионална помощ, Дейвид. Не е достатъчно просто да изтрезнея.
— Така е, но изтрезняването е първата крачка.
Изведнъж Уоли избухна в смях. Отметна глава назад и се закиска с всичка сила. Започна да се тресе, да квичи и да се въргаля на канапето. После се закашля, задъха се и избърса бузите си. След като се изтощи напълно, продължи да се кикоти тихо няколко минути. Накрая се успокои, погледна Дейвид и отново се засмя.
— Да не би да искаш да споделиш нещо с мен, Уоли?
Като се бореше да потисне поредния пристъп, той отвърна:
— Просто се сетих за първия път, когато ти дойде тук. Помниш ли?