Върховното кралство [Рицарят]

— Езда. Утре. Ние тримата.

Което всъщност прозвуча повече като известие, отколкото като предложение.

Алан и Енцио заедно вдигнаха глава от партията шах, която играеха. Бяха разменили развеселен поглед, после сармският благородник се направи, че търси нещо по земята. Тогава и другите двама започнаха да гледат под масата и около себе си, но без да разбират.

— Изгуби ли нещо? — беше попитал Алан.

— Всъщност търся глаголите на Лорн. Трябва да са се заблудили някъде тук, защото той говори като вестфалдски сержант — беше отговорил Енцио, преди да се изправи широко усмихнат.

Алан беше изпухтял, а Лорн не бе могъл да се сдържи и да не се усмихне.

— Много смешно. Обаче аз ще полудея. Вече не мога да ги понасям всичките тия царедворци и целия този… панаир.

— Езда? Това е идея — беше признал Енцио. — Без съмнение имаме нужда от малко упражнения. Но откъде коне?

— Лазурната гвардия има.

Лорн се беше обърнал към Алан, който се беше намръщил, но после беше казал:

— Това може да се уреди. Но само за нас тримата.

Освен че Алан беше принц на Върховното кралство, Енцио беше богат чуждестранен благородник, който — на всичкото отгоре — представляваше баща си начело на делегацията от Сарм и Валанс. Поради мерки за сигурност към тях бе прикрепен задължителен ескорт.

— Ето ги — каза Лорн, като се обърна на седлото.

Като престанаха да се интересуват от Плаващия дворец, другите двама го последваха.

Ескортът им, който беше изостанал за малко, излизаше от гората и се изкачваше по хълма, за да се присъедини към тях. Състоеше се от конници, облечени в синьо-бели ризници. От гвардия на Двореца в Ориал, Лазурната гвардия се беше превърнала в гвардия на кралицата. Естеверис лично беше назначил всеки един от нейните членове.

Отрядът спря подреден на известно разстояние от дървото, под което стояха Лорн, Алан и Енцио. Командваше го капитанът на Лазурната гвардия, който леко пришпори коня си и се приближи. Висок, тежък, внушителен, Дол Стуриш имаше вид на грубиян, какъвто всъщност беше. Той изпълняваше мръсните поръчки на министъра и му беше напълно предан.

— Е, Стуриш? — подхвърли му Лорн. — Мотаеш се, а?

Задъхан и изпотен, капитанът вече беше побеснял. Той стрелна Лорн с поглед, но замълча и се обърна към Алан:

— Това беше много… непредпазливо, месир. Тази… тази внезапна кавалкада…

Също като Лорн, и Алан не харесваше Стуриш.

— Вие командвате нашия ескорт, Стуриш — каза той строго. — Вършете си работата и ни ескортирайте.

Капитанът трябваше да се поклони.

— Да, месир — каза той.

След което обърна коня си и отиде да чака при хората си.

— Но какво е…? — каза Енцио, загледан в далечината с присвити очи.