Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]

Сакс се протегна.

-      Ами... - започна тя, точно в момента, в който Райм каза:

-      Е?...

Тя погледна часовника.

-      Късно е.

- Да.

Тя стана и взе дамската си чантичка от масата. Отвори я, извади несесера си и погледна подутата си устна в огледалцето.

-      Не изглеждаш много зле - успокои я Райм.

-      Като Франкенщайн съм. Защо не използват конци с цвят на кожата? - Прибра огледалото и преметна чантичката си през рамо. - Преместили са ти леглото. По-близо е до прозореца.

-      Накарах Том. Така мога да гледам парка, ако пожелая.

-      Е, това е добре.

Тя отиде до прозореца. Погледна навън.

„О, за Бога - помисли си Райм, - предложи ѝ. Какво ще ти стане?“

Промърмори смутено:

-      Остани, ако искаш. Става късно. А от Криминологичния ще оглеждат апартамента ти няколко часа.

Зачака с разтуптяно сърце отговора ѝ.

„Хайде, овладей се“ - помисли си той, ядосан сам на себе си.

-      С удоволствие - отвърна тя. На лицето ѝ разцъфтя усмивка.

-      Добре. Чудесно. Том!

Щяха да послушат музика, да пийнат уиски. Може би да ѝ разкаже още някой случай. Интересно му беше да чуе за баща ѝ, за полицейската работа през шестдесетте и седемдесетте. За миналото на прословутия Централен южен участък.

-      Том! Донеси чаршафи. И одеяло. Том! Какво правиш? Том!

Сакс понечи да каже нещо, но болногледачът се появи на вратата и отбеляза намръщено:

-      Един грозен крясък е достатъчен, Линкълн.

-      Амелия пак ще спи тук. Би ли донесъл някое одеяло и възглавница за дивана?

-      Не, този път не на дивана - възрази тя. - Твърд е като камък.

Райм понечи да възрази. Изпита отдавна забравено чув­ство. Въпреки това предложи:

-      Има спалня за гости на долния етаж. Том ще ти опра­ви леглото.

Сакс остави чантичката на масата:

-      Няма нужда, Том. Няма нужда.

-      Няма да ми бъде в тежест.

-      Няма нужда. Лека нощ, Том. Не се притеснявай.

-      Ама...

Тя се усмихна.

-      Ама... - заекна Том, като премести погледа си към Райм, който се намръщи и поклати глава.

-      Лека нощ, Том - каза твърдо Сакс. - Не се грижи за нас.

Том отстъпи смутено в коридора и тя затвори вратата под носа му.

Смъкна обувките, панталонките и фланелката и остана по сутиен и широки шорти. Легна до Райм с цялата грация на красива жена, която има намерение да преспи с мъж.

Потъна в леглото и се засмя:

-      Ама че креват. - Изпъна се като котка, затвори очи. - Нямаш нищо против, нали?

-      Изобщо.

-      Райм?

-      Какво?

-      Разкажи ми още от книгата си. За още някое престъп­ление.

Той започна да ѝ разправя за хитрия сериен убиец от Куинс, но тя заспа за по-малко от минута.

Райм погледна надолу: гърдите ѝ бяха допрени до негови­те, коляното ѝ - до бедрото му. За пръв път от години до лице­то му се допираше женска коса. Гъделичкаше го. Беше забра­вил това усещане. За човек, който живее главно от спомени, остана изненадан, като не можа да си спомни кога за последен път му се е случвало. В съзнанието му оживяха нощите, прека­рани с Блейн преди нещастието. Тогава си налагаше да търпи гъделичкането, за да не смущава съня на жена си.