Когато дойде паякът [bg]

Движението по авеню „Пенсилвания“ и околните улици бе задръстено, докъдето стигаше погледът ми. Много шофьори и пътници зарязваха колите насред улицата. Но повечето останаха по местата си да наблюдават зрелището. Милиони го следяха по телевизията.

— Да не би да е решил да се кандидатира за президент? — попита Сампсън.

— Знам поне няколко щата, които ще подкрепят кандидатурата му — ухилих се аз.

Разговарях зад огражденията с шефа на специалния отряд за борба с тероризма. Казах му, че според мен Гари Сонеджи/Мърфи е готов да се самозапали. Той предложи да драсне клечката кибрит.

На сцената се появи парламентьорът. Но каза, че с готовност щял да преотстъпи тази чест на мен. Най-сетне ми се предоставяше възможността да преговарям със Сонеджи/Мърфи.

— Ще се нахвърлим отгоре му при първа възможност — сграбчи ме Сампсън за ръката. — Затова не поемай рискове, Алекс.

— Кажи му го на него — отвърнах аз. — Но ако ти се удаде случай, гръмни го. Утрепи копелето.

На няколко пъти бърсах с ръкав лицето си. Потях се обилно. Чувствах се замаян и ми се повдигаше. Натиснах копчето и включих електрическия мегафон.

Силата бе в ръцете ми. И аз исках да бъда някой. Вярно ли беше? Така ли излезе в крайна сметка?

— Говори Алекс Крос — провикнах се аз.

Няколко умника от тълпата нададоха радостни дюдюкания, но общо взето центърът на града притихна.

Изведнъж от отсрещната страна на улицата започна бясна стрелба. Оглушителен шум. Прозорците на колите по авеню „Пенсилвания“ се изпотрошиха. За няколко секунди той успя да причини впечатляващи щети. Не забелязах някой да е ранен. Двете деца също. Ще ти го върна, Гари.

После през улицата се чу глас. Беше на Гари.

Обръщаше се към мен. Сякаш бяхме само двамата. Това ли искаше? Неговият звезден миг в центъра на столицата. Доживя да го предават на живо по националната телевизия.

— Покажи се, доктор Крос. Излез напред, Алекс. Покажи красивото си лице на всички.

— И защо? — попитах аз по мегафона.

— И през ум да не ти е минало — изсъска Сампсън зад мен. — Една крачка и аз лично ще те застрелям.

Отсреща отново избухна стрелба. Този път продължи по-дълго от предишния. Вашингтон започваше да прилича на центъра на Бейрут. Отвсякъде щракаха фотоапарати и бръмчаха камери.

Изведнъж се изправих и се показах зад една полицейска кола. Не бях много далеч, точно колкото да ме уцели. Откъм тълпата няколко задника се развикаха окуражително.

— Телевизията е тук, Гари — извиках аз. — В момента ни снимат. Снимат мен как стоя тук. Аз ще се стана голямата звезда. Трудно започнах, но затова пък какъв край!

Сонеджи/Мърфи избухна в смях. Доста дълго се смя. Превъзбуден ли беше? Или потиснат?

— Най-после ме разбра, значи? — извика той. — Така ли смяташ? Сега знаеш ли кой съм? Знаеш ли какво искам?