Когато дойде паякът [bg]

Когато минавахме през селото, Сампсън ме бутна с лакът.

— Погледни към хълма, Алекс. Не знам дали това е отплатата за всичко, което изтърпяхме, но може да мине.

Микробусът се катереше по стръмния хълм на Уюни. От двете страни на сякаш изсечения в скалите път се редяха паянтови бараки от дъски и тенекия. От ламаринените покриви на някои се виеше дим. Тесният път сякаш продължаваше право нагоре в Андите.

На средата на пътя ни чакаше Маги Роуз.

Единайсетгодишното момиченце стоеше пред една от бараките. Около нея бяха членовете на семейство Патино. Бе живяла с тях почти две години. Семейството, доколкото виждахме, имаше десетина деца.

От стотината метра разстояние, докато микробусът изминаваше последните метри по разбития прашен път, я виждахме съвсем ясно.

Беше облечена в широка риза, памучни шорти и сандали, каквито носеха всички деца от семейството, но русата й коса я открояваше. Беше почерняла и изглеждаше в добро здраве. Приличаше досущ на красивата си майка.

Семейство Патино нямаше никаква престава коя всъщност е Маги Роуз. В селото, както и в околните села Пулакайо и Убина на двайсет мили нагоре във високите и величествени Анди, никога не бяха чували за нея. Това бяхме успели да научим от боливийските власти и полицията.

На семейство Патино бяха платили да държат Маги Роуз в селото да се грижат за нея, но да не й позволяват да напуска селото. Майк Дивайн бе обяснил на момиченцето, че няма да може да избяга оттам. Ако се опита, ще я хванат и ще я измъчват. Ще я затворят за дълго под земята.

Не можех да откъсна очи от нея. Малкото момиченце, станало близко на толкова много хора. Сетих се за безбройните плакати и листовки и не можех да повярвам, че тя наистина стои там горе. След толкова време.

Маги Роуз нито се усмихна, нито реагира по някакъв начин, докато гледаше как микробусът на американското посолство се изкачва по хълма към нея. Не изглеждаше щастлива, че най-сетне са дошли да я вземат, че най-сетне е спасена.

Имаше вид на объркана, наранена и уплашена. Пристъпваше крачка напред, после се връщаше назад и поглеждаше към „семейството си“.

Зачудих се дали Маги Роуз разбира какво става. Все пак беше изживяла много силна травма. Можеше ли изобщо да чувства нещо? Бях щастлив, че съм тук, за да помогна.

Пак се сетих за Джези и неволно тръснах глава. Бурята в нея не бе спряла да бушува. Как е могла да стори това на малкото момиченце? За един-два милиона долара? За всичките пари на Вселената?

Катерин Роуз скочи първа от микробуса. В същия миг Маги Роуз разтвори ръце и извика: