Историкът
- Автор: Костова Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Хаджийска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историкът». Краткое содержание книги:
Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявала отчасти самия себе си, защото щом държиш това в ръцете, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би — още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който
наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник - и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера — може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.
— А, всъщност нищо му няма, само дето е ненаситен лешояд. Направо вампир — тя млъкна и се взря в мен с уголемени очи. — Не че…
— Разбира се, че не — казах аз. — Огледах кучешките му зъби.
— О, и ти си безпоносим — каза тя и издърпа ръката си.
Аз я погледнах разкаяно.
— Нямах нищо против да подържа ръката ти — казах небрежно, — но трябваше ли да ни види целият ти университет?
Тя се втренчи в мен и аз не успях да разчета мрака в очите й.
— Не се безпокой, нямаше никой от антропологията.
— Но ти май познаваш и доста историци, а хората говорят — настоях аз.
— Не и тук — тя се изсмя презрително. — Тук всички сме другари. Няма слухове, нито конфликти — само другарска диалектика. Утре ще видиш. Наистина си е цяла утопия.
— Хелън — изпъшках аз, — моля те, поне веднъж бъди сериозна. Просто се притеснявам за репутацията ти — имам предвид политическата репутация. В края на краищата, един ден ще се върнеш и ще живееш с всички тези хора.
— Налага ли се? — тя пак ме хвана за ръка и продължихме пътя си. Не се опитах да се дръпна; в този миг за мен нямаше нищо по-ценно от допира на черното й сако до моя лакът. — Пък и си струваше. Постъпих така, за да видя как Геза скърца със зъби. Змийски зъби, ако трябва да съм точна.
— О, благодаря — измънках аз, но не посмях да кажа нищо повече. Ако просто е искала някой да изревнува, то аз определено паднах в капана. Внезапно си я представих в силните ръце на Геза. Дали са имали връзка, преди тя да напусне Будапеща? Щяха да са поразителна двойка, помислих си аз — и двамата красиви и самоуверени, високи и грациозни, тъмнокоси и стройни. Изведнъж се почувствах мъничък и слаб англосаксонец, неизмеримо жалък в сравнение със степния ездач. Лицето на Хелън не допускаше повече въпроси и аз трябваше да се задоволя с мълчаливата тежест на ръката й.
Твърде скоро се озовахме пред позлатените врати на хотела и пристъпихме в тихото фоайе. Щом влязохме, една самотна фигура стана сред черните столове с облегалки и саксиите с палми и мълчаливо ни изчака да се приближим. Хелън леко извика и се втурна напред с протегнати ръце.
— Ева!“
Глава 39
„Откакто се запознах с нея — а съм я виждал само три пъти, — често мисля за Ева, лелята на Хелън. Има хора, с които се запознаваме за кратко, но се запечатват в паметта ни много по-ярко от други, които често виждаме ден след ден. Леля Ева определено беше една от тези впечатляващи личности, която паметта и въображението ми решиха да съхранят като ярък образ вече двайсет години. Понякога използвах леля Ева, за да си представя героите от книгите, които четях или исторически фигури; когато например срещнах симпатичната интригантка мадам Мерл в «Портрет на една дама» от Хенри Джеймс, пред очите ми веднага изплува леля Ева.
Всъщност в мислите ми леля Ева се отъждествява с толкова много силни, изискани, деликатни жени, че сега ми е малко трудно да си спомня самата нея в онзи миг, когато за пръв път я видях в Будапеща, в ранната лятна вечер на 1954 година. Спомням си все пак, че Хелън литна в ръцете й с несвойствена сърдечност и че леля Ева съвсем не литна, а остана спокойна и достолепна, прегърна племенницата си и звучно я целуна по двете бузи. Когато Хелън се обърна, изчервена, да ни представи, видях, че по лицата и на двете блестяха сълзи.
— Ева, това е моят американски колега, за когото ти казах. Пол, това е леля ми, Ева Орбан.
Ръкувах се с нея, като се мъчех да не я зяпам невъзпитано. Мисис Орбан беше висока красива жена на около петдесет и пет. Онова, което ме хипнотизираше обаче, беше поразителната й прилика с Хелън. Можеха да са сестри с голяма разлика във възрастта или близначки, едната от които е остаряла в тежки премеждия, докато другата се е запазила вълшебно млада и свежа. Всъщност, леля Ева беше с една идея по-ниска от Хелън и имаше същата силна, грациозна фигура като нея. Лицето й някога може да е било дори и по-чаровно от лицето на Хелън, но още беше много красиво, със същия прав, въздълъг нос, изразителни скули и замислени тъмни очи. Цветът на косата й ме озадачи, докато не осъзнах, че нямаше нищо общо с природата; беше причудлив пурпурночервен цвят с ивица бяло в корените. В следващите дни в Будапеща щях да видя тази боя в косите на много жени, но при първия сблъсък се стреснах. Тя носеше малки златни обеци и тъмен костюм, близнак на дрехите на Хелън, а под него — червена блуза.
Когато се ръкувахме, леля Ева много сериозно се вгледа в лицето ми, почти настойчиво. Може би ме проверяваше за слабости на характера, за да предупреди племенницата си, мислех си аз, а после сам се отрязах: защо изобщо ще ме има за потенциален ухажор? Гледах паяжината от фини бръчици край очите й и в крайчеца на устните й, остатъка от изчезнала усмивка. Същата усмивка отново се плъзна за миг, като че ли собственичката й не успяваше дълго да я потисне. Нищо чудно, че тази жена можеше с едно щракване на пръстите да уреди промени в програмата на конференциите и визови печати в паспортите ни, помислих си аз; тя излъчваше интелект също толкова завладяващ като усмивката й. Както при Хелън, зъбите й бяха чудесно бели и равни — което, бях започнал да забелязвам, съвсем не беше типично за унгарците.