Историкът
- Автор: Костова Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Хаджийска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историкът». Краткое содержание книги:
Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявала отчасти самия себе си, защото щом държиш това в ръцете, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би — още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който
наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник - и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера — може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.
— Толкова ми е странно, че така ненадейно се върнах тук — каза тя и ме погледна.
— При това със странен американец?
— При това със странен американец — измърмори тя, но не ми прозвуча като комплимент.
Университетът се състоеше от няколко впечатляващи здания, някои като отглас на изящната библиотека, която видяхме преди; обзе ме трепет, когато Хелън посочи към нашата цел, просторна класическа сграда с колонада от статуи на втория етаж. Спрях и извих глава нагоре, за да ги погледам и дори успях да прочета някои от имената им, макар и изписани на унгарски — Платон, Декарт, Данте, всичките с лаврови венци и облечени в антични роби. Останалите фигури не ми бяха толкова познати — Сент Ищван, Матиаш Корвин, Янош Хунияди. Те носеха скиптри или високо на главите си имаха гигантски корони.
— Кои са тези? — попитах Хелън.
— Утре ще ти кажа — отвърна тя. — Вече минава пет.
Влязохме в сградата с още няколко въодушевени младежи, които сметнах за студенти, и се качихме до огромна зала на втория етаж. Стомахът ми леко се сви; беше пълно с професори в черни или сиви или двуцветни костюми и накривени вратовръзки — нямаше как да не са професори, — които похапваха от малки чинийки червени чушки и бяло сирене и пиеха нещо, което силно миришеше на лекарство. Всички бяха историци, изпъшках вътрешно аз, и макар да се предполагаше, че съм един от тях, сърцето ми се сви. Хелън моментално бе обградена от стегнат възел колеги и я зърнах как дружелюбно се ръкуваше с някакъв мъж, който приличаше на куче с високо вдигнатия си назад бял бретон. Вече се канех да се престоря, че съм погълнат от гледката през прозореца към прелестната черковна фасада отсреща, когато в миг ръката на Хелън стисна лакътя ми — дали беше много разумно? — и ме упъти през тълпата.
— Това е професор Шандор, декан на Историческия факултет на Будапещенския университет и нашият най-изтъкнат специалист по средновековна история — каза ми тя, сочейки към бялото куче, и аз побързах да се представя. Ръката ми изстена под желязната му хватка и професор Шандор заяви, че за тях било голяма чест да съм гост на конференцията им. За секунда се зачудих дали тъкмо той не е приятелят на загадъчната леля. За мое учудване той говореше ясен, макар и бавен английски.
— Удоволствието е изцяло наше — каза ми той сърдечно. — Щастливо очакваме утрешната ви лекция.
Аз също казах, че за мен е чест да говоря пред конференцията, като избягвах очите на Хелън.
— Отлично — изгърмя гласът на професор Шандор. — Ние много уважаваме университетите във вашата страна. Дано нашите две страни заживеят в мир и разбирателство за вечни години. — Той вдигна за поздрав своята чаша с бистрата лекарствена напитка и аз побързах да върна тоста, тъй като сякаш магически и в моята ръка се появи една чаша. — А сега, ако можем да направим престоя ви в нашата прекрасна Будапеща по-приятен, само кажете. — Дълбоките му тъмни очи, блеснали на остаряващото му лице и странно контрастни на бялата му грива, за момент ми заприличаха на очите на Хелън и човекът изведнъж ми хареса.
— Благодаря ви, професоре — отвърнах съвсем искрено, а той потупа гърба ми с огромната си лапа.
— Хайде, моля, яжте, пийте, а после ще поговорим.
Точно след тези думи обаче той изчезна по други задачи и аз се озовах сред въртоп от нетърпеливи въпроси на останалите преподаватели във факултета и на гостуващите учени, някои от които изглеждаха по-млади и от мен. Те се скупчиха около нас с Хелън и аз постепенно успях да различа сред гласовете им неразбираеми потоци от френски и немски, както и някакъв друг език, може би руски.
Беше жизнерадостно, очарователно събиране и аз взех да забравям тревогите си. Хелън ме запознаваше с хората с резервирана благосклонност, която ми се стори напълно подходяща за случая, като гладко обясняваше естеството на съвместната ни работа и на статията, която скоро сме щели да публикуваме в едно американско списание. Ентусиазираните лица се приближиха към нея с бързи въпроси на унгарски и тя леко се изчерви, докато се ръкуваше и дори целуваше бузите на неколцина от старите си познати. Те очевидно не я бяха забравили — но беше ли възможно да я забравиш, мислех си аз. Забелязах, че освен нея имаше още няколко жени в залата, някои по-възрастни, други съвсем млади, но тя засенчваше всички. Беше по-висока, по-ярка, по-самоуверена с широките си рамене, красиво оформената глава и тежките къдрици, с живия си ироничен поглед. Обърнах се към един от унгарските преподаватели, за да не я зяпам; огненото питие започваше да бушува из вените ми.