Историкът
- Автор: Костова Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Хаджийска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историкът». Краткое содержание книги:
Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявала отчасти самия себе си, защото щом държиш това в ръцете, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би — още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който
наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник - и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера — може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.
— Това типично събиране ли е за конференциите тук? — не бях сигурен какво искам да питам, но трябваше да кажа нещо, за да отделя очите си от Хелън.
— Да — гордо отвърна събеседникът ми. Беше нисък мъж на около шейсет години със сиво сако и сива вратовръзка. — В университета често имаме международни срещи, особено сега.
Искаше ми се да попитам какво значи «особено сега», но професор Шандор отново се появи отнякъде и ме поведе към един красив мъж, който очевидно много искаше да се запознае с мен.
— Това е професор Геза Йожеф — каза ми той. — Би желал да се запознаете. — В същия момент се появи и Хелън и за моя изненада през лицето й пробяга сянка на недоволство — дали не беше дори отвращение? Тя незабавно се насочи към нас, като че ли да се намеси в някакъв спор.
— Как си, Геза? — тя се ръкува с него, официално и някак студено, преди да успея да се запозная с човека.
— Колко се радвам да те видя, Елена — каза професор Йожеф и леко й се поклони, а аз улових в гласа му нещо странно, което можеше да е подигравка, но можеше да са и други чувства. Зачудих се дали говореха на английски само заради мен.
— Бих искала — каза тя безизразно, — ако позволиш, да те запозная с моя колега, с когото работим в Америка…
— Удоволствие е да се запознаем — каза той и ме заслепи с усмивка, която озари красивите му черти. Беше по-висок от мен, с гъста кафява коса и самоуверена стойка на човек, влюбен в собствената си мъжественост — сигурно щеше да е великолепна гледка като ездач, понесъл се из равнините сред стадата овце, помислих си аз. Ръкостискането му беше топло и той сърдечно ме потупа по рамото с другата си ръка. Не виждах защо Хелън може да го смята за отвратителен, но не успявах да се отърся от впечатлението, че отношението й е точно такова.
— Ще ни окажете ли честта утре да изнесете лекция? Чудесно — каза той. После млъкна за малко. — Моят английски не е много добър. Имате ли нещо против да говорим на френски? Немски?
— Вашият английски е много по-добър както от френския, така и от немския ми, убеден съм — бързо отговорих аз.
— Колко сте любезен — той разцъфна в медена усмивка. — Доколкото разбирам, работите в областта на османското владичество в Карпатите?
Тук новините определено бързо се разнасяха, помислих си аз; съвсем като у дома.
— О, да — съгласих се аз. — Макар че съм сигурен, че мога много да науча от вашия факултет по този въпрос.
— Едва ли — измърмори той учтиво, — но аз самият съм проучил някои неща по темата и с удоволствие бих ги обсъдил с вас.
— Професор Йожеф има разностранни интереси — вмъкна Хелън. Гласът й можеше да смръзне и вряла вода. Всичко беше много озадачаващо, но аз си дадох сметка, че всяка академична общност по света се раздираше от вътрешни противоборства, ако не и от открита война, така че тукашната едва ли беше изключение. Преди да измисля някаква помирителна реплика, Хелън рязко се обърна към мен.
— Професоре, трябва да отидем на следващата среща — каза тя. За миг не разбрах на кого говори, но тя решително пъхна ръка под лакътя ми.
— О, виждам, че сте много заети — професор Йожеф беше самото съжаление. — Може би друг път ще успеем да обсъдим османския въпрос? С удоволствие ще ви разведа тук-там из нашия град, професоре, или ще ви поканя на обяд…
— Професорът е изключително зает през цялата конференция — уведоми го Хелън.
Аз се ръкувах с човека толкова сърдечно, колкото позволяваше леденият й поглед, след което той улови свободната й ръка.
— Радвам се да те видя отново у дома — каза й той, наведе се над ръката й и я целуна. Хелън бързо си дръпна ръката, но през лицето й премина странно изражение. Явно беше леко трогната от жеста, реших аз, и за пръв път очарователният унгарски историк някак ми опротивя. Хелън ме отведе обратно при професор Шандор, където се извинихме и изразихме нетърпението си да чуем лекциите на следващия ден.
— Ние също очакваме лекцията ви с удоволствие — той стисна ръката ми между дланите си. Унгарците са невероятно сърдечни хора, помислих си аз със стоплено сърце, макар че топлината отчасти се дължеше на питието в кръвта ми. Когато успявах да не мисля за собствената си лекция, чувствах, че хвърча от удоволствие. Хелън ме хвана за ръка и ми се стори, че набързо огледа залата, преди да си тръгнем.
— Какво беше всичко това? — вечерният въздух беше освежително хладен и аз бях по-разчувстван от всякога. — Твоите сънародници са най-милите хора, които някога съм срещал, но ми се стори, че щеше за малко да обезглавиш професор Йожеф.
— Така си беше — каза тя кратко. — Той е безпоносим.
— Непоносим, най-вероятно — изтъкнах аз. — Защо се отнасяш така с него? Той те посрещна като стар приятел.