Пясъчна буря
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пясъчна буря». Краткое содержание книги:
Преди двайсет години богат британски финансист изчезва близо до Убар, легендарния изгубен град, погребан под пясъците на Оман.
Сега една научна експедиция, водена от дъщерята на финансиста, се готви да разбули тайните на пустинята. Ще открият обаче нещо по-красиво и от най-смелите си мечти… и по-смъртоносно.
Убар крие мощен енергиен източник, който може да захрани цялата горна земя… ако може да бъде впрегнат и удържан. Но преди да са поели към повърхността, изследователите попадат в капан. Защото същата живителна сила, която може да захрани с енергия целия свят, е на път да се излее в невиждана, поразяваща буря, помитаща всичко по пътя си…
Всички се обърнаха към Пейнтър, сякаш чакаха съгласието му.
— Разбира се, че отиваме — каза той. Омаха го тупна по рамото.
— Най-после да сме съгласни за нещо.
01:55
Сафиа прегърна Кара.
— Ти пък какво правиш тук?
— И аз не знам. — Кара трепереше в прегръдките й. Кожата и беше лепкава, влажна.
— А другите? Пейнтър го видях… А Омаха, брат му?
— Доколкото знам, всички са добре. Но аз бях далеч от престрелката.
Сафиа почувства, че трябва да седне, краката и бяха омекнали, коленете и се подгъваха. Пещерата се мержелееше пред погледа й. Ромоленето на водопада през дупката в тавана звучеше като сребърни звънчета. Светлината откъм петте огъня заслепяваше очите й.
Тя се отпусна върху намачкаш одеяло до единия огън. Не Усещаше топлината на пламъците.
Кара седна до нея.
— Рамото ти! Ти кървиш.
Простреляха ме. Не беше сигурна дали го каза на глас или само си го помисли.
Приближиха се три жени, носеха нещо. Леген с гореща вода, над която се вдигаше пара, сгънати кърпи, покрит мангал и колкото и да не беше на място — кутия с червения кръст на аптечка за спешна помощ. Възрастна жена — не онази, която я беше довела тук — ги следваше, подпирайки се на дълъг бастун, който отразяваше пламъците на огньовете. Беше много стара, с прегърбени рамене, косата й — бяла но спретнато прибрана на плитки над ушите. Носеше рубинени обеци, които наподобяваха татуираната сълза на лицето й.
— Легни, дъще — каза старицата на английски. — Дай да ти видим раните.
Сафиа нямаше сили да се съпротивлява, но Кара беше надвиснала над нея като майка пазителка. Не и оставаше друго, освен да се надява приятелката и да я защити, ако се наложи.
Съблякоха и блузата. После напоиха окървавената превръзка с горещата отвара от алое и джоджен и бавно я отлепиха от раната. Сякаш одраха кожата от рамото й. Сафиа простена и пред очите и притъмня.
— Боли я — предупреди ги Кара.
Една от трите жени беше коленичила и сега отвори аптечката.
— Имам една ампула морфин, ходжа — каза тя.
— Нека първо да видя раната. — Старицата се наведе, подпряна на бастуна си.
Сафиа помръдна, така че рамото и да се открие.
— Куршумът е излязъл. Раната е плитка. Добре. Няма нужда да я режем. Чай от сладка смирна ще облекчи болката. Заедно с две таблетки „Тиленол“ с кодеин. Включете система в здравата и ръка. Влейте литър затоплен физиологичен разтвор.
— А раната? — попита другата жена.
— Ще я дезинфекцираме, после ще я тампонираме и ще превържем рамото, а ръката ще обездвижим с шина.
— Да, ходжа.
Повдигнаха Сафиа да седне. Третата жена сипа в чаша горещ чай и я подаде на Кара.
— Помогни й да я изпие. Ще й даде сила. Кара се подчини и пое чашата с две ръце. — И ти си пийни — обърна се старицата към нея. — Да ти прочисти главата.
— Съмнявам се, че това нещо е достатъчно силно.
— Тук съмненията не са ти от полза.
Кара отпи от чая, изкриви лице и поднесе чашата към Сафиа.
— Пийни си. Изглеждаш ужасно.
Сафиа я остави да сипе няколко глътки между устните й. Топлата течност потече към студената яма на стомаха й. Пийна още малко. Подадоха и две таблетки.
— За болката — прошепна най-младата от трите жени. Приличаха си като сестри, с по няколко години разлика във възрастта.
— Изпий ги, Сафи — каза и Кара. — Или аз ще ги изпия. Сафиа отвори уста и преглътна хапчетата с чая.
— А сега легни, за да се погрижим за раната — каза ходжата.
Сафиа се отпусна върху одеялата. Вече не и беше толкова студено.
Ходжата бавно седна до нея, движеше се с грация, която не съответстваше на годините й. Сложи бастуна върху коленете си.
— Почини си, дъще. Мир теб. — Сложи ръка върху ръката на Сафиа.
Нежно, мамещо усещане я заля, прогони болката от тялото й, понесе я в бавен полет. Сафиа усети аромата на жасмин, който обвиваше пещерата.
— Кои… кои сте вие? — попита тя.
— Ние сме твоята майка, скъпа.
Сафиа се размърда в отрицание, обида. Майка и беше мъртва. А и тази жена беше твърде стара. Сигурно се беше изразила метафорично. Преди да е възразила на глас, всичко пред очите и се разми. Само няколко последни думи успяха да пробият пелената. — Всички ние. Всички сме твоята майка.
02:32
Кара гледаше как жените се грижат за Сафиа, докато приятелката и спеше на одеялата. Вкараха катетър във вената на дясната и ръка, свързан със затоплена банка физиологичен разтвор, която една от сестрите държеше високо. Другите две измиха и подсушиха раната в рамото на Сафиа — тя беше колкото малка монета. Покриха обилно мястото с антибиотична пудра, после го намазаха с йод, покриха го с памучна марля и стегнато превързаха рамото.