Пясъчна буря

Сафиа поклати глава. Бяха полусестри. Покоят, който бе познала след събуждането се пръсна. Откакто се помнеше, не знаеше нищо за майка си, освен че е загинала при катастрофа с автобус, когато Сафиа е била на четири години. За баща и не се знаеше нищо. Дори сред неясните и спомени отпреди сиропиталището — мъгляви образи, миризми, шепот, — никога не беше присъствала мъжка фигура, баща. От майка и беше останало единствено името — Ал Мааз.

— Успокойте се и двете. — Жената вдигна ръце с длани към тях. — Това е подарък, а не проклятие.

Думите и успокоиха донякъде препускащото сърце на Сафиа, като длан, положена върху трептящ камертон. И все пак не откриваше у себе си кураж да погледне към Кара, твърде засрамена, сякаш присъствието и по някакъв начин опетняваше паметта на лорд Кенсингтън. Върна се назад към Деня, когато я бяха взели от сиропиталището, онзи страшен, изпълнен с надежди ден. Реджиналд Кенсингтън беше избрал нея от всички други момичета, дете със смесена кръв, завел я бе у дома си и и беше дал нейна собствена стая. Кара и Сафиа се бяха сприятелили веднага. Дали и в онази крехка възраст не бяха почувствали подсъзнателно тайната връзка, естествената привързаност между членовете на едно семейство? Защо Реджиналд Кенсингтън така и не им беше казал, че са сестри?

— Ако знаех… — простена Кара и протегна ръка към Сафиа.

Сафиа вдигна очи. Не прочете обвинение в очите на приятелката си — гневът отпреди миг беше потушен. Видя само облекчение, надежда и обич.

— Може би сме знаели всъщност… — промърмори Сафиа и се сгуши в прегръдката на сестра си. — Може би винаги сме го знаели дълбоко в себе си.

Потекоха сълзи. И просто така, за миг, вече не бяха само приятелки — бяха едно семейство.

Прегръдката им се проточи, но накрая напиращите въпроси все пак ги разделиха. Кара задържа ръката на Сафиа в своята.

Ходжата най-накрая заговори:

— Общата ви история започва по времето, когато лорд Кенсингтън откри статуята в гробницата на Наби Имран. Забележителното му откритие беше важно за нас. Статуята датираше от основаването на Убар и беше заровена на място, свързано с една жена на чудесата.

— Дева Мария? — попита Сафиа. Отговорът бе кимване.

— Като пазителки една от нас трябваше да намери начин да се приближи и да проучи погребалния предмет. Казано е че ключовете за портите на Убар ще се разкрият, когато настъпи подходящият момент. Изпратихме Алмааз.

— Ал Мааз — каза Сафиа, наблягайки на кратката пауза между двете части на името.

— Алмааз — твърдо повтори ходжата. Кара стисна ръката й.

— Всички жени тук са наречени на скъпоценни камъни Името на ходжата е Лу’лу. Перла.

Очите на Сафиа се разшириха.

— Алмааз. Името на майка ми е било Диамант. В сиропиталището решиха, че това е фамилията и — Ал Мааз. И какво е станало с нея?

Лу’лу поклати глава уморено и се намръщи.