Черният орден

Накъде да тръгне?

Оглеждаше съсредоточено ъгъла, под който падаха сенките, сравняваше ги наум с рисунъка, който беше запомнил от плазмения монитор. Дължината и посоката на сенките му бяха подсказали в най-общи линии позицията на изгряващото слънце спрямо клетката на Фиона. Оставаше му обаче да претърси голяма част от имението.

Крака затропаха по дъските и разклатиха пътеката.

Още пазачи.

Вече беше срещнал двама.

Метна пушката на рамо, претърколи се до ръба на пътеката и се прехвърли през него. Увисна на ръце за въжето и бавно се придвижи към листака. Миг по-късно трима пазачи изтрополиха над него и пътеката се разлюля. Грей стискаше въжето с всички сили.

След като пазачите отминаха, се покатери на пътеката. Докато премяташе крак на дъските, усети ритмична вибрация във въжето, за което се държеше. Още пазачи ли идваха?

Просна се по корем на дъските и доближи ухо до въжето. Трептенето имаше ясно различим ритъм, като от струна на китара. Три бързи подръпвания, три бавни, после пак три бързи. И се повтаряше.

Морзовата азбука.

SOS.

Някой удряше по въжето, изпращаше зов за помощ.

Грей се надигна и се върна приведен до мястото, където пътеката се разклоняваше. Опипа другите въжета. Само едно трептеше. Това надясно, към недрата на джунглата.

Възможно ли беше?

Поради липса на друго указание тръгна по дясната пътека. Вървеше близо до ръба й, за да не вдига шум и да не я люлее. Пътеката се разклони, после пак и пак. При всеки разклон Грей спираше да провери кое въже потрепва и тръгваше в съответната посока.

Толкова се беше съсредоточил, че след като се приведе да мине под едно голямо палмово листо, изведнъж се озова само на четири метра от поредния пазач — типичен представител на хитлеровата младеж. Беше се облегнал на въжето и гледаше право към него. И вече вдигаше пушката си.

Грей нямаше време да вдигне своята и без да спира, прехвърли тежестта си встрани — не за да избегне куршума. От това разстояние пазачът нямаше начин да пропусне.

Удари се силно във въжето и го разклати.

Пазачът се залюля заедно с него. Дулото на пушката му се вдигна твърде високо. Грей взе на две крачки делящото ги разстояние, наведе се под него и замахна с ножа.

Заби го в гърлото му — преряза ларинкса и заглуши напиращия вик. Завъртане и каротидната артерия цъфна и забълва кръв. След секунди пазачът щеше да е мъртъв. Грей го сграбчи и го преметна през перилото. Изобщо не му пукаше — толкова пресен беше споменът за смеха на пазачите, когато Райън бе паднал от клетката право в пастта на чудовището. Колко ли други хора бяха умрели по този ужасен начин? Тялото на пазача пропадна сред шепот на листа, после тупна в гъстия шубрак долу.

Грей приклекна и се ослуша. Беше ли чул някой падането на трупа?

Вляво, изненадващо близо, някаква жена извика:

— Стига си ритала решетките! Или ще отворим клетката още сега!

Грей позна гласа. Ишке. Близначката на Исак.

Един по-познат му глас й отвърна:

— Майната ти, плоскогъза кучко!

Фиона.

Жива беше.