По заповед на президента

„А аз нищо не чух — помисли си Кастило — защото не слушах. Тя е добър полицай!“

— Е, тогава, не искат да отворят — настоя Милър. — И какво ще правим? Ще натискаме звънеца, докато благоволят да ни отворят?

— Не — каза тя. — Yahoo.

— Какво? — запита Кастило.

— Нали знаеш — каза тя. — Yahoo по интернет. Началните букви за „You always have other options“ — „Ти винаги имаш друга възможност“.

Тя слезе по стъпалата, като махна с ръка на Кастило и Милър да я последват, и седна зад кормилото. Този път, Кастило седна на предната седалка. Бети повдигна вежди и погледите им се срещнаха за миг. Тя обаче не каза нищо. Милър подпря лакти на облегалката на предната седалка.

— Къде отиваме? — запита той. — Може ли да запитам?

— Харисбърг — каза тя.

— Харисбърг?

— Харисбърг — повтори тя. — Ако настъпя педала на газта, вероятно ще стигнем за малко по-малко от три часа.

Кастило, който усещаше, че с думите си дразни Милър, не каза нищо. Милър поклати глава, облегна се назад и закопча колана си. Тя отиде до края на квартала, направи ляв завой, а после, почти веднага, направи втори завой и влезе в тясна уличка, която разделяше квартала.

— Беше петата къща от далечния край на квартала — каза тя и Кастило я видя да сочи и да брои. След което спря колата. — А ето ги и тях, мистър Терънс Халоран и очарователната му съпруга Мери-Елизабет — каза тя, като посочи към задния двор на семейство Халоран.

Всяка от редицата еднакви къщи имаше малък заден двор с ограда, която го отделяше от тези на съседите. Задният двор на семейство Халоран имаше малка градинка с цветя и място, покрито с чакъл, на което бе разположена скарата им, кръгла метална маса, метални столове и две люлки.

Едър мъж, навлязъл в петдесетте, с гъста и рошава бяла коса, седеше на едната люлка, повдигнал крака на един от столовете. В ръка държеше бутилка бира, а до него имаше кофа с лед. Пълна жена с изненадващо червена коса седеше до масата и държеше в ръка чаша студен чай.

Сержант Шнайдер спря колата и слезе, а Кастило и Милър я последваха. Висока до кръста ограда отделяше двора от улицата.

— Добър ден! — извика Бети Шнайдер от портата в оградата. Извади документите си от чантата и ги показа. — Аз съм сержант Шнайдер.

— Какво, по дяволите, искат сега ченгетата? — каза, доста неприятно, Мери-Елизабет Халоран.

— Искаме да разговаряме с вас, моля — каза Бети.

— Махайте се, вървете по дяволите! — каза мисис Халоран.

„Е — помисли си Кастило — това обяснява нейните саркастични думи за «очарователната съпруга». Имала е работа с тази жена и преди.“

Терънс Халоран стана и отиде до оградата, като продължаваше да държи бирата в ръка. Дръпна вратата навътре и им направи знак да влязат.

— Какво има сега? — запита той.

— Тези господа искат да ви зададат няколко въпроса, мистър Халоран — каза Бети.

Той ги изгледа внимателно.

— Вие не сте ченгета, нали?

— Не, сър, не сме — каза Кастило.

— Вече говорих прекалено много с онези от ФБР — каза той.