Бебето е мое

— Може и да не възнамеряваш да й дадеш ключовете си, но професорката е умна почти колкото Бог. Със сигурност ще измисли нещо.

— Не мислиш ли, че ставаш съвсем мъничко параноичен?

— Аз я познавам. Ти — не. Дай ми ги!

Макар и крайно неохотно, Итън извади ключовете си и ги подаде на брат си.

— Мислил ли си просто да изпратиш няколко дузини червени рози? При повечето мъже помага.

Кал изсумтя отвратено, стана от стола и отиде да отвори изкъртената врата. Пъхна глава вътре само колкото да извика:

— Ей, професоре! Преподобният ви е дошъл на гости. Същият, който те видя както майка те е родила.

После се отдръпна и задържа вратата на Итън, след което отново се настани в стола. Докато си вземаше замразен „Милки Уей“ от хладилната чанта, реши, че неговата безскрупулност може да се справи с нейния забележителен ум.

Час по-късно се появи и Кевин. Кал знаеше, че би трябвало да му благодари за пресконференциите, ала старите навици умираха трудно и вместо това се навъси насреща му.

— Какво, по дяволите, става, Бомбардировач? Защо пътят е запречен от две коли?

На Кал сериозно започваше да му писва да обяснява.

— Не може да влезеш, преди да ми дадеш ключовете на колата си.

За разлика от Итън, хлапето изобщо не се опита да спори. Просто сви рамене, подхвърли му ключовете и подаде глава през вратата.

— Не стреляйте, дами. Аз съм от добрите.

Кал изсумтя, а после скръсти ръце, подпря брадичка на гърдите си и затвори очи. Рано или късно щеше да й се наложи да излезе и да говори с него. Трябваше просто да чака.

В един часа пристигна баща му. Проклетниците прииждаха, а никой от тях не си тръгваше.

Джим махна с глава към пътя.

— Тук е заприличало на паркинг.

Синът му протегна ръка.

— Дай ми ключовете си, ако искаш да влезеш.

— Кал, това трябва да престане.

— Правя всичко по силите си.

— Не можеш ли просто да й кажеш, че я обичаш?

— Тя не ми дава възможност.

— Надявам се, че знаеш какво правиш. — Джим му подхвърли ключовете и влезе в къщата.

И Кал се надяваше да е така, но нямаше намерение да си признае, че има съмнения. Най-малко пък пред баща си.

Чувствата му към Джейн сега му се струваха толкова ясни, че не можеше да разбере как изобщо е бил объркан. Мисълта да прекара живота си без нея го изпълваше с пустота, която нищо не можеше да запълни, дори и футболът. Как му се искаше тя да забрави как бе отхвърлил любовта й в деня, в който го беше напуснала. Това бе най-скъпоценният подарък, който беше получавал някога, а той го беше захвърлил като торба с боклук. И ето че сега жена му правеше същото с него.

Въпреки че за мъничко бе кривнала от правия път, за да забременее, той не познаваше по-почтен човек от нея и трябваше да се уповава на мисълта, че веднъж обикнала някого, любовта й ще трае вечно. И все пак, когато погледнеше истината в очите, знаеше, че си е заслужил онова, което му се случваше, защото не беше проявил здравия разум да оцени това, което Бог му беше дал. Знаеше още, че за да си я върне, би седял тук до края на живота си.