Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
Плъзна ръце по раменете му, надолу, после отново нагоре под диплите на туниката, по горещите и твърди мускули на гърба, надупчени от стари белези — дълбока бразда от тежко острие, по-плитки от порязвания с нож и стотици малки вдлъбнатини от трънните рани. Той я затисна с тялото си, висок, тежък, тъмната му коса ги захлупи, изгорената половина на лицето му изстърга по нейното миг преди устата му да намери ямката на шията ѝ.
Нещо горещо, влажно и живо се разля в нея, внезапен прилив, който я остави без дъх и я издигна. Силата на живота, така упорито отричана, отми издъно съпротивата ѝ, неумолима и неизбежна като пролетта. Тя заби нокти в него, гневна, яростна, искаща. Той я повдигна, без колебание и без усилие, гърбът ѝ се удари в тапицираната стена на каретата. Някакво слабо гласче в главата ѝ прошепна с тревога, че кочияшът ще дръпне юздите, разбрал удара като сигнал да спре, и гвардейците ще се струпат около каретата. Йорг се притисна силно в нея и всички други гласове замлъкнаха. Страстта му получи своя отговор, нуждата се излъчваше от тялото му на вълни, крещеше с накъсания му дъх.
Телата им се притискаха жадно и свирепо, нейното се напрягаше под тежестта му, пръстите ѝ се сгърчваха, ту разтворени, ту стиснати в юмруци, ноктите ѝ разкъсваха калъфките на възглавничките. Отвън коне пръхтяха неспокойно, кобили цвилеха, жребци удряха с крак в инстинктивен отклик на разпиляла се енергия, надушили мириса на похотта им. Йорг я блъсна отново в стената, по-силно, и каретата се юрна рязко напред, конете във впряга препуснаха в тръс въпреки виковете на кочияша. Черни поли се набраха около кръста ѝ.
Йорг влезе в нея брутално, бързо, без да срещне съпротива. Нищо нежно нямаше в акта, сурова нужда тласкаше и двамата. Чела се надигна да го посрещне с цялата си сила. И двамата бяха ездачи, не предлагаха утеха и не търсеха утеха. Бяха като диви котки, потиснали за кратко инстинктивната си агресия в миг на примирие, наложено от някакъв по-дълбок и по-древен императив, ала неспособни да потушат възвиращото насилие, готови да се разделят с яростен рев в мига на освобождението.
— Стига! — Йорг я отблъсна от себе си и падна назад към пейката, извън обхвата на ноктите ѝ, задъхан, кръв течеше от ъгълчето на устата му.
— Аз… аз ще кажа кога стига, кралю на Ренар — изсъска тя, задъхана като него. Искаше още, макар да знаеше, че това може да я убие. Усещаше гъдел във всеки сантиметър от тялото си, гореше с пламъците на възроден живот. Йорг се беше оказал ключът, който да отвори бравата. Може би всеки мъж би свършил работа, но беше някак редно да е именно той.
Йорг отметна потната си коса и стегна връзките на панталона си. Катарамата на колана му се беше счупила и не държеше.
— Искрено бих се учудил, ако успеете да стъпите на краката си, мадам. — И пак онази широка, палава усмивка. Изведнъж ѝ се стори съвсем млад.
— Значи така водите преговори на Събора? — попита тя. Сърцето ѝ още блъскаше лудо, тялото ѝ лежеше отпуснато в топлина и влага.
— Нека стигнем там, пък ще видим. — Йорг загреба няколко откъснати копчета от пода и посегна към вратата. — А когато ме короноват, ще се целунем за последно.
Сякаш тя би превила коляно да му целува ръката. Толкова беше нахален. Усети как зъбите ѝ се оголват в свирепа гримаса.
— И сега какво, връщаш се при благородната си любима? — Чела нагласи усмивка на лицето си, но знаеше, че усмивката не ѝ стои добре.
— Тя е твърде добра за мен и себеподобните ми, Чела. Аз съм развалена стока, която не подлежи на ремонт. Виж, с теб сме от един дол дренки. — Стрелна я с нова усмивка и отвори вратата. — Доближиш ли сина ми, ще те убия. — И си тръгна.
40.
Яхнах Барт и го подкарах в лек тръс покрай гвардейската колона, придружаваща представителството на Удавените острови. Скъсявах бързо разстоянието до Златната армия, заобиколила делегациите от Анкрат и Ренар. Катерин с двата гласа на баща ми и аз със своите седем.
Катерин щеше да разбере. Не знам как, но щеше да разбере — нямаше нужда да влиза в сънищата ми, не, тя просто щеше да надуши миризмата на Чела по мен. Миана щеше само да поклати глава, както го правя майките, а не невръстните момиченца. „Не ми казвай и не позволявай друг да ми каже“ — само за това ме беше помолила. И аз се опитвах да спазвам тази уговорка. Очевидно бе, че заслужава нещо по-добро, но за да го получи, ѝ трябваше по-добър мъж от мен.
Усетих, че съм се ухилил като последния глупак, и побързах да изтрия усмивката от лицето си. Езикът ме болеше, гърбът ми пареше на дълги резки. Издраното от нокти боли повече от плитките порезни рани. Това с Чела беше неразумно, но пък целият ми живот е поредица от опасни решения, които неизменно поставят на изпитание способността ми да постигна своето. Не че беше решение всъщност, защото решенията предполагат възможност за избор, а аз нямах избор. Има моменти, когато си даваме сметка, че сме просто пътници, че целокупният ни интелект и вменените предразсъдъци просто пътуват в обвивка от месо и кости, които отлично знаят какво искат и без ние да им казваме. Когато плътта усети огън, се дръпва назад инстинктивно, без да те пита. Случва се, когато мъж срещне жена, същите сили да превключат на обратен ход.