Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
Бирата беше чудесна, с остър привкус, и аз изпих твърде много, може би за да притъпя спомените от каретата на Чела, които се въртяха неуморно в главата ми, спомени, заради които се чувствах хем омърсен, хем жаден за още. Късно вечерта се пресегнах през Миана и взех сина ни от люлката до нея.
— Не го буди, Йорг!
— О, я стига, ще го изведа на разходка. Добре ще му се отрази. — Уилям, който все още изглеждаше само наполовина човек, както често се случва при новородените, спеше дълбоко и дори не помръдна, когато го притиснах пиянски към гърдите си. Май нищо не бе в състояние да го събуди. Изтръпнах внезапно, спомнил си Дегран — безжизнен в ръцете ми, като парцалена кукла. Прогоних гневно спомена, който вгорчаваше настроението ми всеки път, щом вземех в ръце момченцето си. Смъртта беше напуснала пръстите ми в деня, когато разбих обсадата на Призрачния.
— Поне го завий добре, вземи му…
— Млъкни, жено. — Голяма мърморана беше, да се чудиш как събира толкова енергия в дребното си телце. — Благодари се, че не го оставям в планината като спартанците.
Пренесох го между десетките гвардейци, всичките наведени над блюдата и бирата си и извисили гласове в десетки различни песни. При централната врата, отворена, за да излизат навън жегата и вонята на стотиците попотени след усилния път тела, мернах Горгот — силуетът му трудно можеше да се сбърка, — на границата между светлината на факлите и мрака на нощта. Излязох, притиснал Уилям до гърдите си.
— Горгот. — Името му бе някак приятно за изричане, радост за устата.
— Крал Йорг. — Той обърна към мен котешките си очи, голямата му глава се завъртя бавно върху дебелия като дънер врат. Някаква особена тежест се излъчваше от моя Горгот, нещо авторитетно, лъвско почти.
— От всички хора, които познавам… — Застанах до него и проследих погледа му в нощта. — От всички хора, които познавам, откакто Нубанеца умря… само твоето приятелство и уважение съм искал. И само ти не ми ги даваш. Искам ги не защото не ги даваш… но наистина ги искам. — Не беше изключено бирата да говори вместо мен, но говореше истината.
— Пиян си — каза той. — Не бива да държиш бебета.
— Отговори ми на въпроса.
— Не беше въпрос.
— Нищо, ти пак ми отговори — рекох.
— Не можем да бъдем приятели, Йорг. Престъпления тежат на душата ти, кръв имаш по ръцете, грехове, които единствен Бог може да прости. — Гласът му почти ехтеше в мрака, по-дълбок и по-тъмен от нощта.
— Знам. — Вдигнах Уилям по-близо до лицето си и вдишах дълбоко миризмата му. — И двамата го знаем, ти и аз. Останалите го забравят понякога, заблуждават се, че може да отмине, да бъде заличено от времето. Само ти и Катерин виждате истината. И Макин, макар че той не може да прости на себе си, не на мен.
Подадох Уилям на Горгот, тикнах го към него, докато левкротата не се видя принуден да вдигне едната си голяма трипръста ръка и да го поеме. Стоеше съвсем неподвижен, ококорен, вперил немигащ поглед в моя син, който едва запълваше дланта му.
— Хората ме отбягват… никога не съм държал бебе — каза той. — Мислят си, че онова, което ме е развалило, ще премине и в децата им, ако ги докосна.
— А може ли да премине? — попитах аз.
— Не.
— Тогава…
Стояхме и гледахме как синът ми диша кротко.
— Прав си, дето не искаш да сме приятели — казах аз. — Но ще бъдеш ли приятел на Уилям, така както беше приятел на Гог? — Момчето щеше да има нужда от приятели. Хора, по-добри от мен.
Горгот кимна бавно с голямата си глава.
— Ти ме научи на това. Показа ми колко ценен е Гог. — Вдигна Уилям почти до лицето си. — Ще го пазя, Йорг от Анкрат. Ще го пазя, все едно е мой.
41.
— В хана няма място — уведоми я Кай и я стрелна с крива усмивка. — Аленхор е пълен. — Качи се в каретата и събу калните си ботуши.