Kолеж за магьосници

Тъгата по Алис му разкриваше нови и нови измерения. Сякаш само за нея бе имал очи, само нея бе обичал истински през онези последни часове. Сега я нямаше, а животът се простираше пред него като ялов безсмислен послепис.

Първите няколко седмици след възкресението, дълбока болка прорязваше гърдите и рамото му, но тя позаглъхна, след като се изтърколиха още няколко седмици. Отначало с потрес, а после с възхита установи, че кентаврите са заменили кожата и липсващата мускулна тъкан с нещо, което силно приличаше на тъмно дърво. Две трети от ключицата му и по-голямата част от дясната плешка и бицепса сега се състояха от гладко полирано плодно дърво — череша може би, или пък ябълка. Новата тъкан бе напълно безчувствена — той чукаше по нея с кокалчета и не усещаше нищо, но затова пък се огъваше, когато и накъдето бе нужно, и се сливаше съвсем гладко с естествената му плът. Харесваше му. Дясното му коляно сега също бе от дърво. Не се сещаше кога го е наранил. Кой знае, може би се бе случило по пътя за насам.

Имаше още една промяна: косата му бе напълно побеляла, дори веждите — като героя на Едгар Алън По от "Спускане в Маелстрьом". Сякаш носеше перука.

Гледаше да не стои със скръстени ръце. Упражняваше се с лък на едно широко буренясало стрелбище. Чат-пат караше един млад кентавър да му преподава наченките на ездаческото изкуство и фехтовката в името на физиотерапията. Понякога се преструваше, че се фехтува с Мартин Чатуин, понякога не — така или иначе никога не победи партньора си. Един малък контингент от говорещи животинки — язовец и няколко едрички заека, бе открил присъствието на Куентин в Обителта. Развълнувани от гледката и миризмата на човек, и то землянин, те си набиха в главите, че е следващият цар на Филория, а когато той гневно настоя, че е изгубил всякакъв интерес към подобна амбиция, му лепнаха прякора "Цар по неволя". Оставяха под прозорците му приношения от орехи и зеле и изработиха с лапичките си коронки от вейки, украсени с кварцови камъчета.