Kолеж за магьосници

Ловът на Животното търсач го отведе до поречието на необятното Северно тресавище, а после на юг, в подножието на Голямата къпина, после пак на север, порейки на запад през Здрачната гора, където нежно бълбукаше Долно Пенливо. Все едно посещаваше места от своите сънища. Пиеше от потоците, спеше на земята и ядеше печен дивеч, който сам си улавяше — беше станал приличен стрелец, а когато не му вървеше с лъка и стрелите, малко нечестно си помагаше с магия.

Неуморно яздеше нежната дореста кобила, която изглежда не съжаляваше, че е зарязала кентаврите. Съзнанието на Куентин беше изпразнено от мисли, както гората и полята бяха изпразнени от хора. Езерцето в главата му отново беше замръзнало и този път ледът беше дебел трийсет сантиметра. В най-добрите му дни минаваха часове, без да се сети за Алис.

Мислеше ли, то беше за белия елен. Сега беше поел на издирване, само че на негово собствено, а не чуждо. Озърташе се за бодливите му рога или за бледите му хълбоци. Знаеше какво върши. За това си мечтаеше непрекъснато в Бруклин. Това беше най-важната му фантазия. Да я осъществи и можеше да затвори книгата завинаги.

Животното търсач го отведе още по-далеч на запад, отвъд планини и долини, за които книгата дори не споменаваше. Преброждаше девствени територии, ала не се спираше да ги изследва или да кръщава върховете. Спусна се по искрящо бяла варовикова скала до ивица черен вулканичен пясък на брега на едно голямо, неоткрито море. Щом зърна преследвача си, еленът се понесе върху прибоя като върху суша. Прехвърляше се от вълна на вълна, от гребен на гребен, сякаш скачаше от скала на скала — с навирени рога, с морска пяна в ноздрите.

Куентин въздъхна. На идния ден продаде нежната кобила и подири брод през Западното море.

Нае едномачтово корабче, управлявано от трима мълчаливи братя и тяхната едра, загоряла от слънцето сестра, които изпаднаха в благоговение пред неговите дървени протези. Две седмици изкараха във весел тропически архипелаг, осеян с мангови мочурища и поляни с овце, за да се запасят със сладка вода (а пък платната все искаха поправки и кърпене) и продължиха нататък. Подминаха остров, населяван от сърдити, кръвожадни жирафи и едно плаващо животно, което предлагаше допълнителна година живот в замяна на пръст от ръката им (сестрата се съгласи три пъти). Подминаха пищно украсено дървено стълбище, което се виеше надолу в морето, и една млада жена, носеща се върху разтворена книга с габаритите на малък остров. Тези приключения не вдъхнаха на Куентин нищо, което да наподобява удивление или любопитство. Край вече.

След пет седмици слязоха на опърлена от слънцето черна скала и екипажът заплаши с бунт, ако необърнат курса. Куентин ги измери с поглед, блъфира с магическата си мощ и накрая им увеличи петкратно надницата. Продължиха напред.