Ангелите не оцеляват на леда
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #31
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1585-9
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ангелите не оцеляват на леда». Краткое содержание книги:
Прекрасно разбираше, че аргументите й са слабички.
— А този любовник има ли си име?
— Има си. Владимир Власов — веднага отговори Питър.
Оказа се, че през това време той не само бе лапал хляб с мед, но и внимателно бе слушал.
— Какво се знае за него?
Роман и Педро се спогледаха и едновременно тръгнаха към стълбището.
— Сега — обеща Петя. — Имаш го.
Чистяков донесе продуктите — както обикновено, бе купил освен поръчания салам и кетчуп, и много неща, които според него непременно щяха да влязат в работа.
— Смяташ ли, че те — Алексей завъртя глава към стълбището нагоре — ще ядат храната на нашите младини?
— Че къде ще вървят? — засмя се Настя. — Няма да им дам нищо друго. На Саня — зеленчукова крем супичка, а всички останали да лапат от общия котел. А сигурно и Саня ще се присъедини, няма да яде супата.
Отгоре се чу вик, който означаваше въпрос или пък слисване.
— Изглежда са намерили нещо — каза Чистяков, извади нож и постави салама на дъската за рязане. — Как ще го режем? На кубчета, на ивички, на квадратчета?
— Ами как го режеше навремето? Така го режи.
Льоша я погледна с укор.
— Аска, дето цял живот съм те хранил и съм стоял до печката — както и да е. Но фактът, че ти дори не си обърнала внимание колко съм се старал и съм рязал салама всеки път различно, ме обижда извънредно много.
Настя се стъписа. Ето на, живееш, живееш с човека дълги години, а после излиза, че…
— Льоша — смотолеви виновно, — ами аз наистина… е, ти знаеш.
— Добре, великодушно ти прощавам.
Искаше да добави още нещо, но не успя, защото по стълбите сякаш излетя Дзюба с грейнали от възторг очи.
— Намерихме го! Този Владимир Власов, любовникът на Олга, е бивш спортист, тренирал е фигурно пързаляне. После е завършил Института по физкултура и е станал треньор. Но нещо не му е провървяло с треньорската работа и вече от три години няма нищо общо със спорта.
„Ето, това е — помисли си Настя, — сега всичко се сглобява. Можем с чиста съвест да седнем на масата.“
Несправедливостта открай време беше за него тъмнокафява. С цвят на горчив шоколад. Уж лакомство, но горчиво, дори възкисело. И думите, които се въртят в главата му, на пръв поглед са правилни. А в действителност — кисело-горчиви, несправедливи.
„Трябваше повече да се стараеш, трябва да тренират повече! На лошия танцьор паркетът му пречи. Според теб излиза, че всички наоколо са виновни, само ти си безупречен. А така не може да бъде. Щом не се получава, значи ти си си виновен.“
Колко пъти през живота си бе чувал тези думи! Особено често ги произнасяше по-голямата му сестра, на която амбициите на майка им да види сина си шампион, бяха отнели детството. На сестра му, която бе по-голяма с шест години, възлагаха да води момчето на пързалката и да го довежда обратно, не й даваха никакви джобни пари, защото всяка свободна копейка в скромния им семеен бюджет отиваше за нови кънки и костюми за младия фигурист, а също и за „благодарности“ към треньора. Сестра му, способно, надарено, трудолюбиво момиче, от шестнайсетгодишна започна да припечелва с частни уроци по химия, математика и чужд език за посредствени ученици, но майка им и баба им й отнемаха тези пари и ги харчеха за неговото спортно бъдеще.
И всеки път, когато той не успяваше да се представи добре и да постигне успех, сестра му с омраза повтаряше: „Трябваше повече да тренираш, трябваше повече да се стараеш, толкова пари влагаме в теб, а никаква полза! Аз не мога да си купя нормални обувки, ходя със старите, макар че се трепя от сутрин до вечер, защото всички пари отиват за теб! А ти не правиш нищо, само си въртиш задника на леда!“
Това му се струваше жестоко и несправедливо. Та нима малко работеше? Нима не влагаше цялата си душа, целия си живот в спорта? И нима беше виновен, че светът на спорта беше подреден жестоко и по определени правила, които нито един спортист, най-малко пък млад, не би могъл да промени? Пък и той все още не знаеше тези правила. Той просто до самозабрава, изцяло отдаден, правеше всичко по силите си, скачаше по часовник в пет сутринта, за да отиде навреме на сутрешната тренировка, която започваше в седем, търпеше постоянните болки и превъзмогваше постоянния страх, учеше си уроците, превит одве на пейката в мъжката съблекалня, и същевременно дъвчеше сандвичите, направени вкъщи от баба му. Сестра му го мразеше и заради тези сандвичи: в началото на деветдесетте продуктите изчезнаха от магазините, после, в началото на деветдесет и втора, се появиха, но вече на много високи цени. И най-хубавото майка им и баба им заделяха за него, за да му приготвят сандвичите — нали момчето излизаше от къщи рано сутрин и се прибираше късно вечер. Сестра му не получаваше нито едно парченце хубав салам или кашкавал.