Гибелта на царете [bg]

Потънал в мислите си, Калиадес напусна двореца и заслиза през тихия град към източната стена. Вървя по дължината й до източната кула и после се качи на нея. Мъжете от скамандрийския отряд седяха наоколо, говореха тихо, ядяха и играеха игри на късмет. Мнозина бяха заспали на коравия камък, както единствено ветераните могат, дори в най-неблагоприятни условия.

Той се огледа в търсене на Банокъл, но от приятеля му нямаше и следа, затова седна на земята и се облегна на парапета с протегнати крака. Въздъхна и затвори очи, благодарен за кратката почивка. Замисли се за думите на Андромаха за стрелците. Не беше права, макар че нямаше полза от това да спори с нея. Ако нямаше оръжие и беше изправен срещу въоръжени мъже, щеше да разчита на силата и уменията си на боец, а не на някакъв лигав лък. Изпитваше дълбоко вкоренено недоверие към стрелците. Микенците презираха и тях, и прашкарите, както и всеки друг, който се биеше от разстояние. Истинските войни използваха меч, кинжал или копие и се изправяха очи в очи срещу врага. Той си спомни как Коланос уби великия Аргуриос с лъка си като пълен страхливец, и дори сега, след толкова време в гърлото му засядаше бучка при тази мисъл. Беше помолил Татко Зевс да прокълне мерзавеца за това чудовищно престъпление. Усмихна се мрачно, спомняйки си агонизиращия край на Коланос.

Няма да навреди да се дадат лъкове на слугините, за да имат с какво да си играят, помисли си Калиадес. Това ще ги държи заети и ще разсее мислите им от съдбата, която ги чака. И Андромаха беше права за едно — нужна бе само една стрела, за да се убие цар.

Постепенно той осъзна, че някой го гледа, и отвори очи. Пред него стоеше млад войник с провиснала светложълта коса.

— Да, войнико? — попита той и отново затвори очи.

— Господарю, генерале… — младежът се запъна.

— Не съм господар и не съм генерал. Аз съм прост боец. Кажи какво има.