Свидетел на огъня [bg]

154

Между иглолистните дървета в горите вече е започнал да се стеле мрак, когато Елин завива надясно към Йетендал и паркира зад колата на Даниел. Той е извадил розова хладилна чанта и им помахва. Двете излизат и протягат краката си. После хапват по един сандвич със сирене и пият безалкохолно, загледани към железопътната линия и полята.

— Обадих се на заместничката в дома — казва Даниел на Вики. — Не ѝ се понрави идеята и ти да дойдеш с нас при момичетата.

— Но с какво би могло да им навреди това? — пита Елин.

— Аз и не ща да ги виждам — промърморва Вики. — Само си искам нещата.

Отново се качват в колите. Лъкатушещ път ги отвежда покрай езера и червени плевни, през гори чак до равния бряг.

Паркират пред къщата, където понастоящем са настанени ученичките от „Биргитагорден“. Черна морска мина от Втората световна война е поставена до стара бензинова помпа, а по телефонните стълбове са накацали чайки.

Вики разкопчава колана си, но остава в колата. Вижда Елин и Даниел да се отправят по чакълест път до голяма червена сграда и да изчезват зад черните люлякови храсти.

Там, където пътят се разделя, се издига пожълтял, украсен с листа прът, на който се танцува на Еньовден. Вики се заглежда в гладката водна повърхност на морския залив, а след това изважда опаковката с мобилния телефон, който ѝ е дала Елин. Маха лепенката, отваря капака, изважда апарата и внимателно отлепя предпазното фолио от дисплея.