Игрите на Немезида [bg]

Холдън разкопча коланите на креслото си и се понесе напред. Главата му се мотаеше малко. Огледа командната палуба. Някаква част на мозъка му като че ли още очакваше да види там Алекс, Наоми и Еймъс. Не бе осъзнал, че това му е навик, да се оглежда за хората си, преди „Роси“ да потегли. Сега, осъзна той, те за първи път нямаше да са тук. Струваше му се лоша поличба.

— Добре — каза Холдън. — Ще поразчистя за компанията. Кога искаш да тръгнем?

— Колко скоро е „възможно най-скоро“?

— Реакторът е студен, а и би било добре да попълним запасите от въздух и вода — изтъкна Холдън. Алкохолните пари май вече се разсейваха, но той не бе сигурен дали наистина е така, или просто му се струва. — Освен това получих информация от сигурен източник, че трябва да взема нещо за изтрезняване и да си покрия задника.

— Радвам се, че внимаваш — подхвърли Фред. — Значи два часа?

— Мисля, че можем да се справим.

— Да действаме тогава.

Холдън се издърпа с ръце надолу по шахтата. Нов екипаж идваше на неговия „Росинант“. Това бе нещо очевидно, разбира се. Планът от самото начало си беше такъв, но сега тази перспектива го изпълваше с ужас. Непознати лица на контролните уреди и в каютите на екипажа. Гласове в коридорите, различни от онези, с които е свикнал в годините след „Донагър“. Дори когато возеха пътници, екипажът му винаги бе сърцето на кораба. Но сега щеше да е различно и не му харесваше.

На път за квартирата си се отби в лазарета. Трезвен, символичните проблеми от временен екипаж за пътуването до Луната не му се видяха чак толкова зловещи, но мисълта си остана някъде в дъното на съзнанието му: без Наоми — без целия му екипаж — „Росинант“ нямаше да е същият като преди. Когато провери ръчния си терминал, единствените съобщения бяха от Фред. Мълчанието на Алекс с нищо не му помагаше.

Транспортният тунел се свърза с въздушния шлюз с леко избумтяване, като че ли станция Тихо прочистваше гърло. Холдън беше в шлюза, за да ги пусне да влязат. Осем души — шестима поясни и двама, които изглеждаха като да са от Земята, всички облечени в костюми на станция Тихо и носещи малки лични комплекти — плуваха в пространството между шкафчетата. С тях бе Дръмър, в своята униформа.

— Капитан Холдън? — повика го тя. — Искам да ви запозная с капитан Фостър Сейлс и екипажа му.

Мъжът, който се приближи, изглеждаше прекалено млад за капитан. Късата му черна коса преминаваше в лъскава брада, която се опитваше да придаде на момчешкото му лице някаква тежест, но не успяваше. Запознаха го и с другите — пилотите Арнолд Мфуме и Чава Ломбау, инженерите Сандра Ип и Зак Казандзакис, оръжейните техници Гор Дрога и Сун-и Стайнберг, специалистката по комуникациите Маура Пател. В края на тази малка церемония Холдън бе почти сигурен, че е забравил имената на всички.

Дръмър като че ли забеляза безпокойството му, защото, когато екипажът се пръсна по местата си, тя остана и го дръпна настрани.

— Те са добри хора, капитане. Лично съм ги проучила. Никой от тях не е от лошите.