Графиня Дьо Шарни

— Знаете ли, че това, което ми разказвате, е твърде любопитно?… Значи този шкаф си е стоял така, отворен?

— Поздравявам ви!… Ще рече, че аз съм гледал най-внимателно, не съм видял нищо и съм казал: „Е, добре, къде е този шкаф?“ Тогава кралят хвърли един поглед наоколо и ми каза: „Гамен, винаги съм ти имал доверие — така че не бих искал друг освен тебе да знае тайната ми. Дръж!“ И като каза тези думи, докато чиракът ни светеше — защото в този коридор не прониква дневна светлина, — кралят повдигна едно пано от ламперията и аз забелязах една дупка, голяма две стъпки в диаметър при отвора й. После, като видя учудването ми, каза, намигайки на нашия калфа: „Приятелю, виждаш ли добре тази дупка? Направих я, за да крия пари. Този млад човек ми помогна през четирите или петте дни, които прекара в двореца. Сега трябва да сложим ключалка на тази желязна врата, която трябва да се затвори по такъв начин, че паното да може да заеме мястото си и да я прикрие, както прикрива и дупката… Ще имаш ли нужда от помощ? Този млад човек ще ти помогне. Можеш ли да минеш без него? Тогава ще го използвам за друго, но пак по моя работа. — О! Знаете добре, че когато мога да свърша работата сам, не искам помощ. Тук има четири часа работа за добър работник, а аз съм майстор, което ще рече, че за три часа работата ще е свършена. Вършете си работите, сир. И ако имате нещо за криене, върнете се след три часа.“ Трябва да вярвам, че както каза кралят, за нашия калфа е имало друга работа, защото не го видях отново. Кралят се върна сам след три часа и ме попита: „Е, добре, Гамен, докъде стигнахме? — Нищо повече от това, че работата е свършена, сир, отвърнах му.“ И го накарах да види вратата, която си беше произведение на изкуството, движеше се без ни най-малко скръцване и ключалката, която работеше като някой автомат на господин Дьо Вокансон. „Добре! — каза ми той. — Тогава, Гамен, ти ще ми помогнеш да преброя парите, които искам да скрия вътре.“ И той накара камериера да донесе четири чанти пълни с двойни луи и ми каза: „Да броим.“ Тогава аз изброих до един милион и той изброи един милион. След което, сякаш поради грешка в сметките бяха останали двайсет и пет луи, той ми каза: „Вземи, Гамен тези двайсет и пет луи за труда“, сякаш не е срамота да накараш един беден човек, който има пет деца да преброи цял милион луи и да му дадеш само двайсет и пет в отплата!… А, какво ще кажете?

Непознатият помръдна устни.

— Наистина е несправедливо — каза той.

— Ама почакайте, това не е всичко. Вземам аз двайсет и петте луи, слагам ги в джоба си и казвам: „Много ви благодаря, сир, но покрай всичко това не съм нито пил нито ял от сутринта и ще пукна от жажда!“. Още не бях довършил, когато кралицата влезе през една тайна врата, така че изведнъж, ей така, без да каже гък, тя се намери пред мен. В ръката си държеше чиния, върху която имаше една чаша вино и една кифла. „Драги Гамен, каза ми тя, щом сте жаден, изпийте тази чаша вино, щом сте гладен, изяжте тази кифла. — Ах! — казах аз, покланяйки се, — госпожо кралице, не е трябвало да се безпокоите за мен, нямаше нужда.“ Кажете, какво мислите за това? Една чаша вино на човек, който казва, че е жаден, и една кифла на човек, който казва, че е гладен!… Какво целеше да направи с това кралицата?… Вижда се, че никога не е била гладна и жадна… Една чаша вино!… Ако това не е милосърдие!…