Графиня Дьо Шарни
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Атанасов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Графиня Дьо Шарни». Краткое содержание книги:
И в половин чаша вода той сипа пет или шест капки от течността, съдържаща се във флакона, която беше не друго, а амонячен разтвор.
После той приближи чашата до устните на Гамен.
— Аха! — избъбри той. — Това е за пиене през устата. Предпочитам онова през носа.
И той изпразни съдържанието на чашата.
Но едва погълнал лакомо дяволската течност, той ококори очи и се провикна между две кихания:
— Ах! Негодник! Какво си ми дал? Пфу!
— Драги мой — отвърна непознатият, — дадох ви една течност, която чисто и просто ви спаси живота.
— А! — каза Гамен. — Ако ми е спасила живота, прав сте бил да ми я дадете. Но ако наричате това течност, грешите.
И той кихна отново, кривейки уста и пулейки очи като маска от антична трагедия.
Непознатият се възползва от този миг, за да отиде и да затвори не стъклените прозорци, а капаците.
Не беше безполезно, впрочем, че Гамен бе отворил очи за втори или трети път. По време на това движение, колкото и конвулсивно да беше, майсторът ключар беше разгледал наоколо и с дълбокото чувство на признателност, което имат пияниците към стените на кръчмата, той разпозна тези като по-близки.
Действително, по време на честите си пътувания до Париж, които се дължаха на положението му, беше рядкост Гамен да не спре в кръчмата на моста в Севър. Тази спирка от известна гледна точка можеше да бъде разглеждана като необходимост, защото кръчмата беше на половината път.
Това разпознаване оказа своето въздействие. Най-напред придаде на майстора ключар голяма увереност, доказвайки му, че се намира в приятелска среда.
— Ехей! — каза той. — Хубаво! Значи вече съм минал половината път, както изглежда.
— Да, благодарение на мен — каза оръжейникът.
— Как така благодарение на вас? — избърбори Гамен, прехвърляйки погледа си от неодушевените към одушевените предмети.
— Скъпи господин Гамен — каза непознатият, — ето един въпрос, който доказва, че имате къса памет.
Гамен погледна събеседника си с повече внимание от първия път.
— Почакайте, почакайте — каза той, — наистина, струва ми се, че вече съм ви виждал.
— А! Наистина ли? Това е много хубаво!
— Да. Но къде и кога? Това е въпросът.
— Къде ли? Гледайки около себе си, може би предметите ще ви се набият на очи и ще подпомогнат малко спомените ви… Кога ли? Това е нещо друго — ще се наложи да ви предпиша още една доза от противоотровата, за да можете да отговорите.
— Не, благодаря — каза Гамен, протягайки ръка, — поех достатъчно от вашата противоотрова. И понеже вече съм почти спасен, ще си остана така… Къде съм ви виждал?… Къде съм ви виждал?… Ами да, тук.
— Точно така!
— Кога съм ви виждал? Почакайте, това беше в деня, когато се връщах от Париж, от една работа… тайна… Наистина, изглежда — добави Гамен, смеейки се, — че имам предприятие за такива работи.
— Много добре. А сега, кой съм?
— Кой сте вие? Вие сте човекът, който ми плати пиенето, следователно сте добър човек. Дайте си ръката!
— С толкова по-голямо удоволствие — каза непознатият, — защото от майстора ключар, до майстора оръжейник има само една ръка разстояние.
— А! Хубаво, сега си спомням. Да, беше на шести октомври, денят, когато кралят се връщаше в Париж. Дори си поговорихме за него тогава.
— И на мен разговорът с вас ми се стори от най-интересните, майстор Гамен. Което значи, че искайки още да му се порадвам, понеже паметта ви се възвръща, ще ви попитам, ако при все това не е нескромно, какво правехте преди един час, изпънат в цялата си дължина напряко на пътя и на двайсет крачки от една каруца, която щеше да ви пререже на две, ако не се бях намесил. Да не би да имате неприятности, майстор Гамен, и да сте взели фаталното решение да се самоубиете?
— Аз да се самоубивам? Бога ми, не. А какво съм правил там, насред пътя, легнал на паважа?… Сигурен ли сте, че съм бил там?
— По дяволите! Та погледнете се.
Гамен хвърли един поглед на вида си.
— Охо! Госпожа Гамен малко ще се развика, защото вчера ми каза: „Не си слагай новите дрехи. Облечи старото си палто. То е достатъчно добро, за да отидеш с него в Тюйлери.“
— Как! За да отидете в Тюйлери? — каза непознатият. — Вие от Тюйлери ли идвахте, когато ви срещнах?
Гамен се почеса по главата, за да извика спомените си, които бяха още объркани.
— Да, да, точно така — каза той. — Разбира се, че идвах от Тюйлери. Защо не? Не е тайна, че аз съм майсторът ключар на господин Вето.
— Как, господин Вето? Кого наричате господин Вето?
— А! Хубава работа! Не знаете ли, че така наричат краля? Ей, вие откъде идвате? От Китай ли?