Петият слон
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петият слон». Краткое содержание книги:
Сега няма нищо освен присъщото си хитроумие и мрачния панталон на вуйчо Ваньо (само не питайте как се сдоби с него). Наоколо е заснежено. И мразовито. А ако той не успее да прекоси гората, за да се върне в цивилизацията, ще има ужасна война. Но по следите му тичат чудовища. Те са умни. Те са бързи. Те са върколаци. И го настигат. Сам Ваймс няма време, няма късмет, а вече няма и въздух в дробовете си…
„Петият слон“ е новият роман за Света на Диска, това е история за джуджета, дипломация, заговори и големи буци мас.
Капитанът на един шлеп чакаше да го спусне най-горният шлюз. Излезе от каютата да излее утайката от чайничето си за запарка и видя дребно куче, седнало на заснежения бряг. То вдигна лапичка умоляващо.
Обърна се да влезе в каютата и помисли: „Брей, какво сладко кученце!“
Беше толкова гръмка мисъл, че се замисли дали не я е чул от някого, но наоколо беше безлюдно. А кучетата не говорят.
После се чу да мисли: „Туй кученце ще е много полезно да гони плъховете, щото може да изядат товара или нещо подобно.“
Реши, че трябва да си го е помислил. Не виждаше кой наоколо би могъл да изтърси тези думи. Всеизвестно е, че кучетата нямат дар слово!
— Ама плъховете не гризат въглища, нали? — промърмори на глас.
Тогава помисли още по-отчетливо: „Е, не се знае дали няма да започнат от днес, нали? Пък и туй сладко кученце се мъкне не знам откога си през преспите, но на кого му пука за него?“
Капитанът се предаде. Как да спориш със себе си?
След десетина минути шлепът започна дългото си спускане към равнината, а на носа стърчеше дребно куче и се наслаждаваше на ветреца.
Все пак, обобщи Гаспод, винаги е по-добре да гледаш в бъдещето.
Ноби Нобс си бе скалъпил заслон до стената на Участъка и умърлушено си грееше ръцете над варела, когато го покри нечия сянка.
— Ноби, какво правиш? — попита Керът.
— Ъ? Капитане?…
— Не заварих никого при портата, не видях никакви патрули. Не получихте ли съобщението ми? Какво става?
Ноби си облиза устните.
— Ами-и… Няма… Уф… В момента няма Стража. На практика, де. — Сви се, щом Ангуа се показа иззад рамото на Керът. — А-а… такова… Господин Ваймс с вас ли се прибра?
— Какво се е случило, Ноби?
— Вижте сега… Фред един вид стана… после пък малко се… и докато се опомним, той взе, че… а тогава ние… но той не искаше да… и закова вратата… след туй госпожа Колън дойде и му накрещя през пощенската кутия… пък повечето момчета си намериха друга работа… сега сме само аз, Дорфл, Рег и Езичника. Редуваме се тука и му пъхаме кльопачка в пощенската кутия… и… ами туй е всичко…
— Може ли да го чуем отново — изрече Керът, — но с пълнеж вместо многоточия?
Разказът се проточи. Керът принуждаваше Ноби да запълва всяка пролука.
— Схванах — сподели накрая.
— Господин Ваймс ще превърти от бяс, а? — завайка се Ноби.
— На твое място — меко се обади Ангуа — засега не бих се тревожила какво ще каже господин Ваймс.
Керът се взираше във вратата на Участъка. Беше скована от много дебели букови дъски. А всички прозорци бяха зарешетени.
— Ноби, върви да доведеш стражник Дорфл — заповяда капитанът.
След десет минути Участъкът имаше нужда от нова врата. Керът прекрачи над треските и се качи пръв по стълбата.
Фред Колън се гърбеше зад бюрото и се взираше изцъклено в последната захарна бучка.
— Внимавай — прошепна Ангуа. — Може би е в доста особено психическо състояние.
— И това може да му се случи — потвърди Керът, наведе се и прошепна: — Фред…
— Ъ-ъм?
— Стани, сержант! Да не те боли нещо, а? Ами трябва да боли, щото съм те настъпил! Пет минути за миене, бръснене и връщане тук със светнало лице! Мир-р-рно! Кръ-ъ-гом! Към умивалнята! Бе-е-егом марш! Раз-два, раз-два!
На Ангуа й се стори, че в действието не участваше нищо от Фред Колън над шията, освен може би ушите. Сержантът подскочи в стойка мирно, тропна гръмотевично при обръщането кръгом и изфуча през вратата.
Керът навря нос в лицето на Ноби.
— Важи и за теб, ефрейтор!
Разтрепераният Ноби отдаде чест и с двете си ръце, после се втурна да догони Колън.
Керът отиде до камината и побутна с ботуш купчината пепел.
— О, богове…
— Всичко ли е изгорено?
— Уви, така изглежда.
— Някои от по-вехтите книжа ми бяха като стари познати.
— Е, ще се разбере дали липсва нещо важно, когато стане напечено — вдигна рамене Керът.
Ноби и Колън се върнаха задъхани и розови. По бузите на Колън изпъкваха няколко лепнати късчета хартия, където бе прекалил с въодушевеното бръснене. Въпреки това изглеждаше по-добре. Отново си беше сержант. И някой друг измисляше заповедите. Мозъкът му се размърда най-сетне. Светът се преобърна и си застана на краката.
— Фред…
— Да, сър?
— Имаш птича цвъчка на рамото си.
— Ей сегинка ще се погрижа, сър! — изпъна се Ноби. Измъкна кърпичка от джоба си, наплюнчи я и припряно изтри следите от временното капитанство на Колън. — Нищичко не личи, Фред, успокой се!
— Добре се справи — похвали го Керът.
Надигна се от стола и застана пред прозореца. Нямаше кой знае какъв изглед, но капитанът сякаш виждаше до края на света.