Петият слон

Събуди го ръката на Детритус, която го потупваше по рамото.

— Сър, съмва се вече.

— Ъ-ъм?

— Долу ви чакат един Игор и един… а бе, младок. Носи стъкленица, пълна с носове, и си има заек, дето е целият покрит с уши.

Ваймс се опита да заспи отново, но изведнъж скочи.

— Какво?!

— Целият е покрит с уши, сър.

— А, от ония зайци с грамадните увиснали уши ли?

— По-добре слезте да го видите тоя заек — изсумтя тролът.

Ваймс остави Сибил в обятията на съня, навлече халат и зашляпа бос по ледените коридори.

Насред фоайето нетърпеливо го очакваше един Игор. Ваймс вече хващаше цаката на разпознаването им21 — несъмнено виждаше този Игор за пръв път. Придружаваше го значително по-млад… хъм… човек, вероятно наскоро излязъл от пубертета, поне тук-там. Но белезите и шевовете показваха и неговия непреклонен стремеж към самоусъвършенстване, присъщ на достойния Игор. Защо обаче никой от тях не успяваше да си изравни очите?

— Ваше превъжходителштво?

— Вие сте… Игор, нали?

— Ижумителна дошетливошт, шър. Не шме ше шрещали дошега, жащото аж работя при доктор Тавмик от другата штрана на хребета. А това е шинът ми Игор. — Той плесна младежа по тила. — Игор, пождрави негова шветлошт!

— Хич не ме стряскат разните там титли — навъси се по-младият Игор. — И към никого няма да се обръщам с „гошподарю“.

— Видяхте ли? — умърлуши се бащата. — Ижвинявайте жа държанието му, ваша шветлошт, но такова ши е младото поколение. Дано му намерите работа в големия град, жащото никой няма да го вжеме в Юбервалд. Въпреки вшичко е ижключителен хирург, макар да му хрумват чудати идеи. Нашледил е ръцете на дядо ши.

— Виждам белезите — промърмори Ваймс.

— Голям късмет ижвади това момченце. По право трябваше да ше паднат на мен, но вече беше порашнал доштатъчно, жа да учаштва в лотарията.

— Игор, ти искаш ли да дойдеш в Анкх-Морпорк? — сети се да попита Ваймс.

— Да, сър. Според мен бъдещето е в Анкх-Морпорк, сър.

Бащата се наведе към ухото на Ваймс.

— Гошподарю, при наш е прието да не му натякваме малкия говорен недоштатък. Е, да, пречи му да бъде Игор, но аж шъм шигурен, че в Анкх-Морпорк ще проявят шнижхождение.

— Да, предполагам. — Ваймс извади кърпичка от джоба на халата си и разсеяно си избърса ухото. — А този… ъ-ъ, заек какъв е?

— Казва се Чудатко, сър — представи го младият Игор.

— Добро име. Подходящо. Затова ли има човешки уши по целия си гръб?

— Един от ранните ми експерименти, сър.

— А… носовете?

Бяха десетина в голям буркан от туршия със завинтващ се капак. Само… носове. Не бяха отрязани, Ваймс ясно виждаше това. Имаха си миниатюрни крачета и подскачаха с надежда в буркана като кутрета във витрината на магазин за домашни любимци. Май чуваше и слабичко подсмърчане.