Петдесет нюанса сиво

- Искаш да отидеш да видиш майка си?

-Да.

Той ме погледна странно. Усетих в него някаква вътрешна битка.

- Мога ли да дойда с теб? попита накрая.

„Какво?!"

- Ами... не мисля, че идеята е добра.

- Защо не?

- Надявах се да си почина от цялото това напрежение и да обмисля нещата.

- Напрягам ли те? Така ли ти действам?

- Да, много меко казано. Избухнах в луд смях.

Под светлините по магистралата видях как устните му се извиха в усмивка.

- Смеете ли ми се, госпожице Стийл?

- Смея ли, господин Грей?

- Мисля, че да и че често ми се смееш.

- Ти си доста забавен.

- Забавен?

- О, да!

- Забавен в смисъл на чудат или забавен в смисъл на някой, който те кара да се смееш?

- О, много от едното и малко от другото.

- Кое от двете е повече?

- Ще те оставя сам да прецениш.

- Не съм убеден, че съм способен на каквато и да е преценка, когато съм до теб, Анастейжа каза иронично и малко горчиво той и продължи тихо: За какво искаш да помислиш в Джорджия?

- За нас.

Той се размърда неудобно в седалката.

- Ти ми каза, че ще опиташ.

- Знам.

- И сега вече не си сигурна.

- Вероятно.

- Защо?

„Защо този разговор стана толкова сериозен и безсмислен?" Дойде ми като внезапно контролно, за което не съм учила. „Какво да му кажа? Защото мисля, че те обичам, а в твоите очи съм само една играчка?-Защото не мога да те докосвам, защото съм твърде изплашена, за да покажа чувствата си, за да не решиш да ме накажеш или да ми се скараш за това, или в най-лошия случай да ме напердашиш?" Какво повече можех да кажа?

Погледнах през прозореца. Колата летеше по моста. И двамата пътувахме обвити в мрак, с маски, зад които криехме чувствата си и мислите си. Нямаше нужда да е тъмно, за да се скрием един от друг.

- Защо, Анастейжа?

Чакаше отговора и ме притискаше за него.

Бях в като в капан. Не исках да го загубя. Въпреки всичките му изисквания, манията му да ме контролира, страшните му пороци и предпочитания никога не се бях чувствала по-жива. Така се чувствах и сега, седнала до него. Това бе най-щастливата тръпка в живота ми. Той беше винаги изненадващо сексапилен, умен, забавен. Но настроенията му... и защо по дяволите искаше да ми причинява болка? Бе казал, че ще помисли за възраженията ми, но все още се страхувах. Затворих очи. Какво да му кажа? Дълбоко в себе си аз все така исках повече. Повече нежност, повече усмивки и повече от онзи забавен, весел Крисчън, повече... любов.

Той стисна ръката ми.

- Говори с мен, Анастейжа. Не искам да те загубя. През последните дни...

Бяхме стигнали почти до края на моста. Шосето вече беше окъпано в неонови светлини. Лицето му ту грееше, ту потъваше в мрак под лампите, профучаващи край нас. Добра метафоpa. Този мъж, когото преди считах за романтичен герой, за смел бял рицар с бляскави доспехи, не беше дори черен рицар, както сам казваше за себе си. Не беше романтичен герой. Беше човек с много дълбоки емоционални проблеми и ме водеше надолу, към мрака. Дали не можех да го изведа нагоре към светлината?