Войната на близнаците
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Dragonlance Legends #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: "ИнфоДАР" ЕООД
- ISBN: 954-761-142-9
- Переводчик: Петър Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Войната на близнаците». Краткое содержание книги:
Цели сто години народът на Крин се е борил за своето оцеляване. Ала
за някои тези години са изминали като миг.
Запратени напред във времето от могъщата магия на Рейстлин, Карамон и Кризания са
принудени да застанат рамо до рамо с магьосника в опитите му да
покори Царицата на Мрака. За свое учудване Рейстлин открива, че
летописите трудно могат да бъдат подчинени на чиято и да е воля.
А още по-малко копнежите на сърцето му.
Джуджето се изправи на крака, посегна и измъкна меча си. Противникът му извика още веднъж от болка, политна напред с плувнали в собствената му кръв ръце и се строполи неподвижно на земята.
Едва сега Карас намери време, за да се огледа както трябва. Хората му се биеха на живот и смърт с генерала, който, чул предсмъртния вопъл на брат си, бе удвоил усилията си да се добере до него. Вещицата не се забелязваше никъде, а зловещата бяла светлина, избликнала от нея, отново се бе стопила в тъмнината.
Вниманието му бе привлечено от нечие задавено възклицание. Той сведе очи и видя двете създания, които магьосникът бе призовал, да се взират ужасено в тялото му. Сега, когато вече имаше възможност да прецени външността им, Карас установи, че двата демона, извикани от пъклените измерения, не представляват нищо повече от най-обикновен кендер със сини гамаши и оплешивяващо гномче с кожена престилка.
За съжаление не му остана време, за да осъзнае напълно нелогичността на създалата се ситуация. До известна степен можеше да се каже, че бяха постигнали онова, за което бяха дошли. Бе сигурен, че моментът едва ли е подходящ, за да поговори спокойно с генерала. Сега единствената му грижа бе да измъкне хората си оттук. Карас притича през палатката, за да вземе чука си и като извика на джуджешки към мъжете, засили оръжието към главата на Карамон.
Чукът се стовари върху челото на огромния войн и почти незабавно го просна в несвяст. Генералът се сгромоляса като вол на заколение, а във вътрешността на палатката настъпи внезапна и абсолютна тишина.
Всичко се бе развило само за няколко кратки минути.
Карас надникна през платнището на входа, за да се увери, че рицарят на пост отвън също лежи неподвижно на земята. Нищо не подсказваше, че някой около огньовете в далечината дори е заподозрял за развилите се събития.
Джуджето се протегна, за да спре бясното люлеене на фенера и се огледа. Магьосникът не помръдваше в центъра на локва от собствената си кръв. Генералът бе наблизо с протегната напред ръка, сякаш единствената му мисъл до последния момент бе свързана с брат му. В единия от ъглите вещицата също лежеше по гръб със затворени очи.
По бялата ѝ роба се забелязваха петна от кръв. Карас се втренчи гневно в хората си. Едно от джуджетата поклати глава:
— Съжалявам, Карас — каза и потръпна още веднъж, загледано към нея. — Но... светлината ѝ беше толкова ярка! Направо ми разцепи главата. Всичко, което исках в този момент, бе да престане. Не можех да мисля за нищо друго, но после магьосникът изкрещя, а после изкрещя и тя и светлината помръкна. Чак тогава я фраснах, ама не много силно. Не е сериозно ранена.
— Добре — кимна Карас. — Да тръгваме. — Той вдигна падналия на земята боен чук и погледна генерала в краката си. — Съжалявам — произнесе, докато търсеше парчето пергамент и го втъкваше в протегнатата ръка на Карамон. — Може би някой път ще имам време да ти обясня. Изправи се и огледа джуджетата:
— Всички добре ли са? Да изчезваме от тук. Мъжете се разбързаха към входа на тунела.
— Ами тези двамата? — попита един и посочи към кендера и гномчето.
— Вземете и тях — нареди сурово Карас. — Не можем да ги оставим. Ще вдигнат тревога.
Кендерът сякаш за пръв път дойде на себе си:
— Не! — извика към водача на джуджетата с ужасени, изпълнени с молба очи. — Не можете да ни отведете! Току-що пристигнахме! Открихме Карамон! Вече можем да си отидем у дома! Не, моля те!
— Вдигнете ги! — заповяда неумолимо Карас.
— Не! — изрида кендерът и се забори в ръцете на джуджетата. — Моля ви, не разбирате ли? Първо бяхме в Бездната, после избягахме...
— Запушете му устата — изръмжа нетърпеливо Карас и се взря в тунела, за да се увери, че пътят е чист.
Той им даде знак да побързат и коленичи до дупката в земята. Мъжете започнаха да се спускат един по един през нея, понесли със себе си кендера, който упорито отказваше да стои мирен и дори се опитваше да ги рита и дращи. Накрая се принудиха да спрат и да го овържат като пиле, за да могат да го промушат надолу. За разлика от него, другият пленник не представляваше никаква трудност. Бедният гном бе толкова ужасен, че сякаш се бе парализирал. Просто се оглеждаше наоколо със замаяни очи и увиснала челюст и изпълняваше всичко, което му кажеха.