Копелето на Истамбул
- Автор: Shafak Elif
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0994-7
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Копелето на Истамбул». Краткое содержание книги:
Не я познавате и не сте чували за нейното семейство. Но ако научите, че името ѝ е Ася и тя е копелето на Истанбул — ще искате ли да разберете още? Ако знаете, че в този роман драмата между арменци и турци е подправена с цианкалия на чудовищна тайна, ще го прочетете ли?
Това е книга за разпилените зърна на нара.
Малко след това двамата излязоха от залата за пристигащи, тикайки количка, на която бяха натоварили комплект куфари. Видяха, че отвън, наредени на полукръг, чакат непознати. Най-напред съгледаха в групата Армануш, която се усмихваше и махаше с ръка, до нея беше застанала баба Гюлсюм, която се държеше за сърцето и бе на път да изгуби съзнание от вълнение. На една крачка зад нея стоеше леля Зелиха, висока и хладна, с очила с тъмнолилави стъкла.
XVII
Бял ориз
Първите два дни в Истанбул Роуз и Мустафа прекараха в ядене. На масата отговаряха на множеството въпроси, които различни членове на семейство Казанджъ им задаваха от всички посоки: Как е животът в Америка? Наистина ли в Аризона има пустиня? Вярно ли е, че американците карат на гигантски порции нездравословна храна колкото да се включват в телевизионни конкурси за диети? По-добра ли е американската версия на „Стажантът“ от турската? И така нататък.
Последва низ от по-лични въпроси: Защо нямат деца? Защо не са идвали досега в Истанбул? Защо не останат по-дълго? ЗАЩО?
Въпросите се отразиха на семейството по коренно различен начин. Роуз като че ли нямаше нищо против да я подлагат на разпит. Ако не друго, се радваше, че е под светлината на прожекторите. Мустафа обаче все повече се затваряше в мълчание и сякаш се смаляваше. Говореше малко, почти през цялото време четеше турски вестници, и консервативни, и прогресивни, сякаш се опитваше да навакса и да научи възможно най-много за страната, която е напуснал. От време на време задаваше въпроси за един или друг политик и на тях отговаряше, който може. Макар че открай време обичаше да чете вестници, Мустафа не беше проявявал никога такъв интерес към политиката.
— Както гледам, тази консервативна партия губи влияние. Има ли вероятност да спечели предстоящите избори?
— Мошеници! Банда лъжци! — изръмжа баба Гюлсюм, вместо да отговори. Върху скута ѝ имаше тава с купчинка суров ориз, който, преди да сготви, тя преглеждаше за люспи и камъчета. — Знаят само да дават обещания на народа и веднага щом ги изберат, забравят какво са говорили.
Както държеше вестника, Мустафа я погледна над него от креслото при прозореца.
— А опозиционната партия? Социалдемократите?
— Същата песен на друг глас! — прозвуча отговорът. — Всички са банда лъжци. Всички политици са продажни.
— Ако в парламента имахме повече жени, щеше да бъде различно — намеси се и леля Фериде, която си беше облякла тениската АЗ ОБИЧАМ АРИЗОНА, донесена като подарък от Роуз.
— Мама е права. Мен ако питате, единствената надеждна институция в страната винаги е била армията — каза леля Джеврийе. — Слава Богу, че я има турската армия. Ако не беше тя…
— Да, но трябва да ни допуснат и нас, жените, да служим в нея — прекъсна я леля Фериде. — Лично аз ще отида веднага.
Ася спря да превежда на Роуз и Армануш, които седяха до нея, и каза на английски през смях:
— Едната ми леля е феминистка, другата е заклета милитаристка. А се разбират прекрасно. Каква лудница!
Изведнъж угрижена, баба Гюлсюм се обърна към сина си:
— Ами ти, скъпи? Кога ще отбиеш воинския си дълг?
Въпреки че ѝ превеждаха веднага, Роуз се затрудняваше да следи разговора, затова се извърна към мъжа си и примига.
— Ти мен не ме мисли — каза Мустафа. — Стига да платя таксата и да им покажа, че живея и работя в Америка, не съм задължен да служа целия срок. Ще ми се размине само с кратко обучение. Един месец и край…
— Но няма ли краен срок? — попита някой.
— Да, има — потвърди Мустафа. — Трябва да го направиш, преди да си навършил четирийсет и една.
— Значи трябва да се явиш тази година — отбеляза баба Гюлсюм. — Сега си на четирийсет…
Както седеше в края на масата и си лакираше ноктите с яркочервен лъскав лак, леля Зелиха вдигна глава и стрелна с поглед Мустафа.
— Каква съдбовна възраст — изсъска най-неочаквано. — На нея е умрял баща ти, а преди това неговият баща и дядо… сега си на четирийсет, братко, и сигурно те тресе страх… Толкова близо до смъртта…
Последвалата тишина беше толкова мъртвешка, че Ася трепна неволно.
— Как смееш да му говориш така? — изправи се на крака баба Гюлсюм, стиснала тавата с ориза.