Копелето на Истамбул
- Автор: Shafak Elif
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0994-7
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Копелето на Истамбул». Краткое содержание книги:
Не я познавате и не сте чували за нейното семейство. Но ако научите, че името ѝ е Ася и тя е копелето на Истанбул — ще искате ли да разберете още? Ако знаете, че в този роман драмата между арменци и турци е подправена с цианкалия на чудовищна тайна, ще го прочетете ли?
Това е книга за разпилените зърна на нара.
Ервант Стамбулян се появи на прага ѝ с бляскави тъмни очи под черни гъсти вежди, с остър нос и рунтави чак до брадичката мустаци, с които сякаш се усмихваше дори когато беше тъжен. С разтреперан глас той затърси думите, за да оповести кой е и после да ѝ каже къде на турски, къде на арменски, че е дошъл чак от Америка, за да я намери. Колкото и да му се искаше да прегърне сестра си още там и тогава, знаеше, че сега тя е семейна мюсюлманка. Продължи да стои на прага. Около тях истанбулският бриз рисуваше кръгове и за един миг те сякаш бяха изтеглени извън времето.
В края на краткия им разговор Ервант Стамбулян даде на Шермин Казанджъ две неща — златната брошка с форма на нар и време да помисли.
Стъписана и замаяна, тя затвори вратата и зачака да осмисли случилото се. На пода до нея Левент пълзеше и дърдореше с въодушевление.
Шермин Казанджъ отиде бързо в стаята си и скри брошката в едно от чекмеджетата на гардероба. Върна се и завари невръстното си дете да се смее — тъкмо бе успяло да се изправи. Стоя така цяла секунда, направи крачка, после още една и тупна назад по дупе, а в очите му проблесна радостният страх на прохождането. Най-неочаквано момченцето грейна в беззъба усмивка и възкликна:
— Ма-ма!
В цялата къща светна рядко, почти призрачно сияние, когато Шермин Казанджъ се отскубна от унеса си и повтори:
— Ма-ма!
Това беше втората дума, излязла от устата на Левент, който известно време беше опитвал с „та-та“ и накрая, преди ден, беше изрекъл „Ba-ba“. Чак сега Шермин Казанджъ си даде сметка, че синът ѝ е казал думата татко на турски, а думата мама на арменски. Тя не само бе принудена да забрави езика, който преди ѝ беше толкова скъп, но сега бе длъжна да научи на същото и сина си. Замислена и озадачена, погледна невръстното дете. Не поиска да поправи „мама“, като замени думата с турското ѝ съответствие. На повърхността избиха далечните, но все още ярки профили на предците ѝ. Новото име, вяра, народност, семейство и самоличност, които беше получила, не бяха успели да надделеят над истинското ѝ Аз. Брошката с форма на нар нашепваше името ѝ, и то беше на арменски.
Шермин Казанджъ гушна сина си и цели три дни успя да не мисли за брошката.
Но умът ѝ сякаш не спираше да разсъждава, а сърцето ѝ — да боли, без да подозира за това, на третия ден тя изтича при чекмеджето и след като стисна силно брошката в длани, усети топлината ѝ.
Рубините са скъпоценни камъни, които се отличават с огненочервения си цвят. И все пак не е нещо необичайно да го променят, да стават все по-тъмни и тъмни отвътре, особено когато собствениците им са в опасност. Има особен вид рубин, наричан от познавачите „гълъбова кръв“ — безценен кървавочервен рубин със синкав оттенък, сякаш светлината в сърцевината му е помръкнала. Този рубин беше последният оцелял спомен от „Малкия Изгубен Гълъб и Земята на блаженството“.
В навечерието на третия ден Шермин Казанджъ намери кратък миг на усамотение след вечеря и се прокрадна в стаята си. В търсене на утеха каквато не можеше да ѝ подари никой, се взря в „гълъбовата кръв“.
Чак тогава осъзна какво трябва да направи.
След една седмица, в неделя сутринта, отиде на пристанището, където брат ѝ я чакаше с разтуптяно сърце и два билета за Америка. Вместо куфар Шермин носеше малка чанта. Беше оставила всичко, което притежава. Колкото до брошката, нея сложи в плик заедно с писмо, в което обясняваше всичко и молеше мъжа си за две неща — да даде брошката на сина им, за да има той с какво да я помни, и да ѝ прости.
* * *
Когато самолетът кацна в Истанбул, Роуз беше изтощена. Раздвижи внимателно отеклите си крака — страхуваше се, че обувките вече няма да ѝ станат, макар че бяха удобни, оранжеви DKNY. Недоумяваше как, за Бога, тези стюардеси издържат на висок ток през целия еднодневен полет.
За половин час Мустафа и Роуз минаха през паспортна и митническа проверка, взеха си багажа, обмениха пари и намериха фирма за коли под наем. Мустафа смяташе, че е за предпочитане да разполагат със свой автомобил, вместо да разчитат на колата на семейството. От брошурата Роуз първо избра джип „Гранд Чероки Ларедо“ 4 х 4, но Мустафа я посъветва да вземат нещо по-малко за задръстените улици на Истанбул. Разбраха се да е „Тойота Корола“.