Копелето на Истамбул
- Автор: Shafak Elif
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0994-7
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Копелето на Истамбул». Краткое содержание книги:
Не я познавате и не сте чували за нейното семейство. Но ако научите, че името ѝ е Ася и тя е копелето на Истанбул — ще искате ли да разберете още? Ако знаете, че в този роман драмата между арменци и турци е подправена с цианкалия на чудовищна тайна, ще го прочетете ли?
Това е книга за разпилените зърна на нара.
Шушан Стабулян видя за пръв път брошката там, върху ореховото писалище, принадлежало на баща ѝ. Всички други подробности от онзи зловещ ден се заличиха, но не и тази брошка. Може би е била омагьосана от блещукането на рубините или пък в онзи ден, след като бе видяла как светът наоколо се разпада, брошката с форма на нар е била единственото, което могла да запомни. Каквато и да беше причината, така и не я забрави. Не я забрави, когато се свлече полумъртва на пътя за Халеб и бе зарязана там, не я забрави, когато майката туркиня и дъщеря ѝ я намериха и я отведоха в дома си, за да я излекуват, когато бандитите я пренесоха в сиропиталището, когато престана да бъде Шушан Стамбулян и се превърна в Шермин 626, когато след години Ръза Селим Казанджъ я откри случайно в сиропиталището и след като разбра, че е племенница на покойния майстор Левон, реши да я вземе за жена, не я забрави на другия ден, когато стана Шермин Казанджъ, а после установи, че е бременна и ще става майка, сякаш самата тя не беше още дете.
Акушерката — черкезка, позна, че детето ще бъде момче, месеци преди раждането му, като огледа каква е формата на корема ѝ и попита какво ѝ се яде. Крем брюле от скъпи сладкарници, щрудел от хлебарницата на руснаците белогвардейци, избягали от Русия, домашна баклава, бонбони и всевъзможни сладкиши… По време на бременността на Шермин Казанджъ нито веднъж не ѝ се прияде кисело или солено, каквото обичаха жените, чакащи момиче.
Детето наистина се оказа момче, момче, родено в дни на изпитания.
— Дано Аллах благослови сина ми с живот, по-дълъг, отколкото на другите мъже в рода — каза Ръза Селим Казанджъ, след като акушерката му подаде новороденото. Той го целуна по дясното ухо и оповести какво име ще носи оттук нататък: — Ще се казваш Левон.
Към този избор го тласна не само желанието да почете майстора, от когото бе усвоил изкуството на казанджийството. С името Левон той се надяваше да се отплати на жена си, задето е приела исляма.
И така, избра името „Левон“ и като благочестив мюсюлманин го повтори три пъти:
— Левон! Левон! Левон!
През това време Шермин Казанджъ мълчеше като изваден от мястото си камък.
Не мина много време, и тройното ехо се върна при тях във вид на въпрос:
— Левон ли? Че какво мюсюлманско име е това? Мюсюлманско момче не може да бъде наречено с такова име! — викна високо акушерката.
— Нашето ще бъде наречено така! — отсече пресипнало в отговор Селим Казанджъ, защита, която щеше да повтаря всеки път. — Вече съм решил! Ще се казва Левон!
Но омекна, когато стана време да регистрира новороденото в общината.
— Как се казва момчето? — попита високият, слаб и нервен на вид чиновник, без да вдига глава от огромната подвързана със сукно тетрадка с кафеникаво гръбче.
— Левон Казанджъ.
Служителят намести на носа си очилата за четене и за пръв път погледна Ръза Селим Казанджъ.
— Казанджъ наистина е хубава фамилия, но що за мюсюлманско име е това Левон?
— Името не е мюсюлманско, така се казваше един добър човек — отвърна напрегнато Ръза Селим Казанджъ.
— Драги ми господине — служителят леко повиши глас — явно си придаваше важност и го знаеше. — Знам, че Казанджъ е влиятелно семейство. Име като Левон няма да ви се отрази добре. Ако запишем момчето ви така, в бъдеще то може да има неприятности. Всички ще го мислят за християнин, нищо, че е стопроцентов мюсюлманин… Или греша? Не е ли мюсюлманин?
— Мюсюлманин е, как да не е — поправи го веднага Ръза Селим. — Елхамдюлилях![57]
За стотна от секундата му хрумна да сподели с чиновника, че майката на момчето е осиротяла арменка, приела исляма, и че това ще ѝ е като награда, но нещо му подсказа да не го разгласява.
— В такъв случай, при цялото уважение към добрия човек, на когото искате на назовете детето, нека направим малка промяна. Да впишем име, което, да звучи като Левон, както желаете, но да е мюсюлманско. Какво ще кажете за Левент? — добави после чиновникът добродушно, прекалено добродушно за онова, което щеше да заяви: — Опасявам се, че в противен случай ще се наложи да откажа да го впиша.
Така и го вписаха: Левент Казанджъ, момче, родено върху още пушещите пепелища на миналото, момче, за което никой не знаеше, че навремето баща му е искал да му даде името Левон, момче, което един прекрасен ден щеше да бъде изоставено от майка си и да расте мрачно и огорчено, момче, което щеше да стане ужасен баща за собствените си деца…
Ако не беше брошката с форма на нар, дали Шермин Казанджъ изобщо щеше да изпита необходимостта да остави мъжа и сина си? Трудно е да се каже. С тях беше създала семейство и бе започнала нов живот само с една посока, в която да върви. За да има бъдеще, трябваше да стане жена без минало. Самоличността ѝ като дете вече не беше нищо повече от откъслечни спомени, наподобяващи трошици, които е оставила, за да ги изкълве някоя птица, нали самата тя няма да може никога вече да се върне по същия път у дома. Но макар че накрая се стопиха и най-свидните ѝ спомени от детството, брошката остана — ярко врязана в паметта ѝ. И след години, когато на прага ѝ щеше да дойде един мъж от Америка, именно тази брошка щеше да ѝ помогне да разпознае в непознатия родния си брат.
57
„Хвала на Аллах“ (турски) — Б. ред.