Копелето на Истамбул

Към този избор го тласна не само желанието да почете майстора, от когото бе усвоил изкуството на казанджийството. С името Левон той се надяваше да се отплати на жена си, задето е приела исляма.

И така, избра името „Левон“ и като благочестив мюсюлманин го повтори три пъти:

— Левон! Левон! Левон!

През това време Шермин Казанджъ мълчеше като изваден от мястото си камък.

Не мина много време, и тройното ехо се върна при тях във вид на въпрос:

— Левон ли? Че какво мюсюлманско име е това? Мюсюлманско момче не може да бъде наречено с такова име! — викна високо акушерката.

— Нашето ще бъде наречено така! — отсече пресипнало в отговор Селим Казанджъ, защита, която щеше да повтаря всеки път. — Вече съм решил! Ще се казва Левон!

Но омекна, когато стана време да регистрира новороденото в общината.

— Как се казва момчето? — попита високият, слаб и нервен на вид чиновник, без да вдига глава от огромната подвързана със сукно тетрадка с кафеникаво гръбче.

— Левон Казанджъ.

Служителят намести на носа си очилата за четене и за пръв път погледна Ръза Селим Казанджъ.

— Казанджъ наистина е хубава фамилия, но що за мюсюлманско име е това Левон?

— Името не е мюсюлманско, така се казваше един добър човек — отвърна напрегнато Ръза Селим Казанджъ.

— Драги ми господине — служителят леко повиши глас — явно си придаваше важност и го знаеше. — Знам, че Казанджъ е влиятелно семейство. Име като Левон няма да ви се отрази добре. Ако запишем момчето ви така, в бъдеще то може да има неприятности. Всички ще го мислят за християнин, нищо, че е стопроцентов мюсюлманин… Или греша? Не е ли мюсюлманин?

— Мюсюлманин е, как да не е — поправи го веднага Ръза Селим. — Елхамдюлилях![57]

За стотна от секундата му хрумна да сподели с чиновника, че майката на момчето е осиротяла арменка, приела исляма, и че това ще ѝ е като награда, но нещо му подсказа да не го разгласява.

— В такъв случай, при цялото уважение към добрия човек, на когото искате на назовете детето, нека направим малка промяна. Да впишем име, което, да звучи като Левон, както желаете, но да е мюсюлманско. Какво ще кажете за Левент? — добави после чиновникът добродушно, прекалено добродушно за онова, което щеше да заяви: — Опасявам се, че в противен случай ще се наложи да откажа да го впиша.

Така и го вписаха: Левент Казанджъ, момче, родено върху още пушещите пепелища на миналото, момче, за което никой не знаеше, че навремето баща му е искал да му даде името Левон, момче, което един прекрасен ден щеше да бъде изоставено от майка си и да расте мрачно и огорчено, момче, което щеше да стане ужасен баща за собствените си деца…

Ако не беше брошката с форма на нар, дали Шермин Казанджъ изобщо щеше да изпита необходимостта да остави мъжа и сина си? Трудно е да се каже. С тях беше създала семейство и бе започнала нов живот само с една посока, в която да върви. За да има бъдеще, трябваше да стане жена без минало. Самоличността ѝ като дете вече не беше нищо повече от откъслечни спомени, наподобяващи трошици, които е оставила, за да ги изкълве някоя птица, нали самата тя няма да може никога вече да се върне по същия път у дома. Но макар че накрая се стопиха и най-свидните ѝ спомени от детството, брошката остана — ярко врязана в паметта ѝ. И след години, когато на прага ѝ щеше да дойде един мъж от Америка, именно тази брошка щеше да ѝ помогне да разпознае в непознатия родния си брат.