Време на мъчения [bg]

Мотелът имаше двайсет и четири стаи, подредени според Луис във формата на свастика, с малък офис по средата. Стените на стаята му бяха лимоново зелени и контрастираха остро, даже болезнено, с кафевия килим и златните като жито завеси. Столовете подхождаха на стените, лампите — на килима, а завивките не подхождаха на нищо. В стаята на Луис имаше две легла и два стола, нито един от тях обаче не беше наистина удобен, макар да бяха неудобни по различен начин. Чувстваше се като Златокоска, която се е озовала в къщата на трите мечки, след като малкото мече е заминало в колеж и родителите му са струпали всичките му неща в килера.

Двамата с Ейнджъл поискаха отделни, но съседни стаи, за да привличат колкото може по-малко внимание. Когато Мортън Драйдън, собственикът на мотела, ги попита по каква работа са в Пласи с тона на човек, който е убеден, че въобще нямат работа там, Луис отвърна, че правят проучвания за книга, посветена на прочути фолк и кънтри музиканти от Западна Вирджиния. Това накара стареца да поомекне, особено след като Луис показа, че знае разликата между Моли 0‘Брайън и Моли 0‘Дей, както и че Милт Хейли, бащата на слепия цигулар Ед Хейли, е бил линчуван през 1889 г. по време на размириците в окръг Линкълн.

Дори да се изкушаваше, Драйдън се въздържа да попита от какъв зор чернокож мъж слуша музика, изпълнявана и слушана от бели. Вместо това им предостави шепа имена на местни момчета, които можеха да изсвирят някоя и друга проста мелодия, и дори им записа няколко диска от личната си колекция. Луис трябваше да признае, че някои от тях са доста добри, но Ейнджъл не ги оцени — за него всичко, в което се чуват кънтри цигулки и банджота и няма перспективи да влезе в „Американ Топ 40“ на Кейси Кейсъм[29], минаваше за „селска простотия“. За потвърждение на прикритието си Луис се беше снабдил и държеше в стаята си малка сбирка местна музика, включително „Планинско джамборе“ на Айвън Трайб и „Планини от музика“ на Джон Лили. Освен това прекара две вълнуващи вечери в таверна „Надежда“ в Мортънсвил, където често свиреха местни банди.

Сега обаче си имаха други задачи. Паркър се беше върнал, а Оберон беше захапал въдицата. Отрезът или щеше да изчака следващия ход на детектива, или щеше да удари. Луис се надяваше на второто: отдавна не беше убивал никого.

Минаваше четири сутринта, а Луис не можеше да заспи. Ейнджъл спеше дълбоко в стаята си, Паркър правеше същото в своята, която беше през три врати от тази на Луис. До момента не бяха контактували помежду си. По-добре беше Отрезът да смята, че Паркър е сам. Тази вечер в другото крило на мотела имаше още няколко клиенти. В сградата беше тихо и само от време на време се чуваха преминаващите по пътя автомобили.