Време на мъчения [bg]

Одел Уотсън седеше до прозореца на стаята си и се опитваше да довърши домашното си по география и да начертае карта на всички големи реки в Съединените щати. Нямаше представа за какво можеше да му е нужно това по-нататък в живота, освен ако не възнамеряваше да стане речен капитан, а той определено нямаше такова желание. Едно беше да знае имената им, съвсем друго — да ги нарисува с всичките им притоци. Трябваше да поспи, но сънят като че ли беше твърдо решен да му се изплъзне и тази нощ. Събудил се беше малко преди три сутринта и бе почел на нощната си лампа, след което се беше сетил, че е забравил за големите реки. Решил, че това му е пречило да заспи, и той се бе замислил за удивителните начини, по които работи мозъкът. После беше станал, извадил учебниците от чантата си и се бе заловил за работа. Тъкмо беше свързал Пекос с Рио Гранде, когато на градинската порта се появи Пери Лътър.

Одел знаеше, че го издирват, и беше чул някои от слуховете за изчезването му, защото майка му и баба му постоянно шепнеха за това. Пери продължаваше да бъде основна тема в „Шелби“, където липсата му беше хвърлила сянка върху целия персонал, а госпожица Куини беше станала по-раздразнителна от всякога. А ето че сега Пери стоеше до портата: с маратонки, панталони, закопчана догоре риза и ветровка.

И все пак това не беше истинският Пери. Одел го познаваше, откакто се помнеше — още откакто майка му го водеше в заведението като бебе, за да заработи няколко допълнителни часа. Госпожица Куини не възразяваше, стига Одел да кротува, което той обикновено правеше. Не беше от децата, които плачат често; харесваше му да наблюдава света, когато е буден, и да сънува за него, докато спи, а останалата част от времето му беше заета с храна и игри.

Така лицето на Пери Лътър беше едно от първите, които Одел опозна. То се беше запечатало в съзнанието му. И макар фигурата на портата да приличаше на него, сходството им беше като между тушираните фотографии на модели в някои от списанията на майка му и действителните образи в по-евтините журнали, които тайничко предпочиташе тя — онези, в които коремите на жените висят от банските костюми, а тлъстините на бедрата им са прищипнати. Сякаш някой внимателно беше редактирал чертите на Пери, за да направи малките му очи пропорционални на останалата част от лицето и да изчисти петната по кожата му. Одел си помисли, че сега изглежда направо красив. Там стоеше Пери, какъвто можеше да бъде, ако лекарите не бяха оплескали нещата при трудното му раждане и не бяха стиснали черепа му с форцепса с една идея по-силно от необходимото. Това беше Пери, какъвто винаги бе трябвало да бъде. Мъжът, когото Пери Лътър виждаше, когато се погледнеше в огледалото.

Може би Одел трябваше да се уплаши, но не изпита страх. Знаеше със сигурност, че Пери е мъртъв — инак това същество с неговия лик нямаше да стои сега до оградата, — но Одел не усети никаква заплаха. Мъжът имаше очите на Пери, меки и приятелски както винаги, но сега в тях се четеше и интелигентен поглед, който липсваше преди и който го озаряваше отвътре, сякаш някой беше пъхнал крушка в главата му и беше натиснал копчето.