Правилата на лова [bg]

— Фицдуейн-сан — започна той, — от думите на Йошокава-сан разбрахме, че самият вие сте признат майстор на меча, а също и познавач-колекционер, затова решихме, че този малък подарък ще ви допадне. Както разбрах, вие отдавате своите предпочитания на шпагата, която се е развила като спортна разновидност на рапирата, и именно този факт продиктува направения от нас избор.

Фицдуейн се усмихна признателно.

— Понякога се упражнявам във фехтовка, признавам, но не съм сигурен, че съм достоен за класата на това оръжие. Освен това оръжията, които съм използвал, винаги са били с притъпени върхове. Убийството на противника в наше време се смята за проява на несръчност и ниска класа.

Кей се засмя сърдечно при този коментар, а Чифуне възпитано захихика, както подобаваше на една жена, прикривайки с длан устата си. Личното й мнение бе, че всички тези нелепици, свързани с протокола, бяха просто абсурдни, но не се гледаше с добро око, ако една добре възпитана млада японка започнеше да се превива от смях или пък се засмееше, без да прикрие устата си. Поведението на Кей подобаваше по-скоро на някой средновековен даймио или старейшина на клан в добро настроение, изправил се пред своите самураи.

Спомни си, че настроението на такъв човек може да се промени коренно само за секунди и да го превърне в жесток тиранин. Горчивата истина обаче сочеше, че той бе само съвременен вариант на изключително могъщ средновековен властник, с тази разлика, че неговата мощ се простираше над всички континенти посредством участието му в различни холдингови групи. Богатствата на един съвременен кейрецу биха накарали който и да е средновековен даймио да се черви от срам. Кей не просто се вживяваше в ролята си. Той наистина притежаваше власт и влияние. Такава бе страшната истина.

— Намака-сан — каза Фицдуейн, — вашият подарък наистина е чест за мен. А сега може би ще ме удостоите с честта да отворите скромния дар, който донесох за вас. Той бледнее пред проявената от вас разточителност, но може би ще ви заинтригува.

Ако Кей Намака се бе развълнувал, докато бе наблюдавал как Фицдуейн отваря подаръка си, то сега едва си поемаше дъх от нетърпение, макар че привидно спокойният му вид можеше да заблуди всеки наблюдател, непритежаващ способността на Чифуне да улавя дори най-малките издайнически белези в поведението на един човек. Все пак това бе Япония, където високо се ценеше способността да се владееш, а излишната проява на емоционалност се считаше за недостатък. Но независимо от това, движенията на пръстите му издаваха неговото нетърпение, докато отстраняваше хартиената опаковка, а в очите му припламваха радостни пламъчета.

Кей се държеше, сякаш бе Коледа. Наистина бе странна тази комбинация от почти детска невъздържаност и насилие.