Гарион

Гарион подскочи стреснато, когато вратата в кабинета му внезапно се отвори.

— Още ли не си свършил? — попита Се’Недра. Макар да бяха женени от доста време, Гарион все още леко се стряскаше от това колко кльощава беше жена му в действителност. Когато не я беше виждал повече от няколко часа, тя сякаш порастваше в неговата представа. Вярно, тялото й беше съвършено изваяно, но бе много, много малка. Само огнената й коса я правеше по-забележима.

— Да, скъпа — каза той, подавайки й последните глави, които тя жадно грабна.

— Най-после!

— Трябва да се научиш на търпение, Се’Недра.

— Гарион, вече два пъти бях бременна. Известно ми е всичко за търпението. А сега стой тихо и ме остави на мира — тя си придърпа един стол близо до масата и започна да чете. Се’Недра беше получила най-доброто образование, което можеше да й предложи Толнедранската империя, но мъжът й все се изненадваше колко бързо може да прочете някой текст. Трябваше й не повече от четвърт час, за да стигне до последния лист.

— Това не е завършено! Той още не е написал края!

— Не мисля, че историята е свършила, скъпа — каза Гарион. — Ние всички знаем какво стана във фермата на Фалдор, затова дядо е решил, че няма смисъл да се връща отново към тези събития. — Той замислено се облегна на стола си. — Толкова неща са се случили, без някой от нас да си е давал сметка какво всъщност става. Дядо дори не живее в един и същи свят с нас. Споменал го е на няколко места. Ще ми се да имах достатъчно време, за да отида в Мал Зет и да поговоря с Цирадис. Някъде съществува друг свят, за който ние не знаем нищо.

— Разбира се, че има, глупчо! Недей да досаждаш на Цирадис! Говори с Ерионд. Той всъщност знае всичко.

Това насочи мислите на риванския крал в съвсем друга посока. Се’Недра беше права! Ерионд беше в дъното на всичко, което те правеха. Торак и Зандрамас са били грешки. Ерионд беше истината. Битката между двете Необходимости имаше толкова просто обяснение! Торак е бил резултат от допусната грешка. Ерионд беше поправката на тази грешка. Се’Недра вероятно инстинктивно беше прозряла това. Пратеника на боговете обаче го беше проспал.

— Понякога си толкова умна, че чак ме плашиш — каза той на жена си с далечна отсянка на злоба.

— Така е — дръзко отговори тя. — Знам това, но ти все още ме обичаш, нали? — И тя му се усмихна с онази обаятелна усмивка, която винаги караше коленете му да омекват.

— Разбира се — отвърна той, опитвайки се да изглежда корав и царствен. — Какво казва дядо в писмото, което ти е изпратил?