Последният мохикан

— Изпъди ли моят брат лошия дух? — запита първият. — Какво носи той в ръцете си?

— Твоето дете — отвърна тържествено Дънкън. — Болестта излезе от нея и сега е затворена между скалите. Ще занеса жената на едно по-далечно място, където ще я подкрепя, за да няма вече припадъци. Тя ще бъде във вигвама на младия воин, когато отново изгрее слънцето.

Когато бащата преведе думите му на хуронски език, сдържан шепот показа доволството, с което бе посрещнато това известие. Самият вожд махна с ръка на Дънкън да продължи и каза високо, с твърд глас и важен вид:

— Върви! Аз съм мъж и ще вляза между скалите да се бия със злия дух.

Хейуърд го послуша с радост и вече бе отминал малката група, когато последните му думи го спряха.

— Нима моят брат е луд? — възкликна той. — Нима е жесток? Той ще се срещне с болестта и тя ще влезе в него или пък ще я изпъди навън и тя ще подгони дъщеря му в гората. Не, нека моите деца чакат навън и ако духът се появи, да го пребият с тояги. Той е хитър и ще се завре в планината, когато види колко много хора са готови да се бият с него.

Това своеобразно предупреждение произведе желаното въздействие. Вместо да влязат в пещерата, бащата и съпругът извадиха томахавките си и се приготвиха да излеят отмъщението си върху въображаемия мъчител на тяхната болна роднина, а жените и децата започнаха да чупят клони от храстите и да събират късове от скалите със същото намерение. В този благоприятен момент мнимите магьосници изчезнаха.

При все че се осланяше донякъде на влиянието на индианските суеверия, Ястребово око знаеше, че по-мъдрите вождове по-скоро търпяха суеверията, отколкото вярваха в тях. Той много добре знаеше цената на времето при сегашното критично положение. Макар неприятелите им да бяха заблудени и това да спомагаше на плановете му, най-слабият повод за подозрение, породен у хитрите индианци, можеше да се окаже съдбоносен. Ето защо той тръгна по пътеката, по която имаше най-голяма вероятност да остане незабелязан, и предпочете да заобиколи селището, вместо да влезе в него. Под загасващата светлина на огньовете все още в далечината се виждаше как воините се движат бавно от колиба към колиба. Но децата бяха спрели игрите си, за да си легнат в кожените постели, и тишината на нощта вече бе започнала да надмогва глъчката и възбудата на тази тъй важна и изпълнена със събития вечер.

Алиса се свести под освежителното влияние на чистия въздух и тъй като слабостта и се дължеше по-скоро на липса на физически, отколкото на умствени сили, не беше нужно да и обясняват какво се бе случило.

— Сега нека се опитам да вървя — каза тя, когато навлязоха в гората, и се изчерви незабелязано, задето не е могла по-рано да напусне прегръдките на Дънкън. — Наистина вече се съвзех.

— О, не Алиса, още сте твърде слаба.

Девойката направи леко усилие да се освободи и Дънкън бе принуден да се раздели с ценния си товар. Когато този, който бе играл ролята на мечка, се озова на подходящо разстояние от колибите, той се спря и заговори по един въпрос, който добре познаваше.