Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
— Отлично си изиграхте ролята! Дори самото животно би могло да се засрами от начина, по който го наподобихте.
— Та аз, който тъй дълго съм се учил от дивите гори — отвърна поласканият горски обитател, — бих бил лош ученик, ако не знаех как да представя движенията и образа на едно такова животно. Ако то беше дива котка или дори истинска пантера, бих ви изиграл представление, достойно за гледане. Но съвсем не е забележително постижение да предадеш движенията на едно такова никакво животно, при все че тъкмо поради това човек може лесно да прекали. Да, да. Не всеки актьор знае, че по-лесно можеш да надминеш природата, отколкото да я наподобиш. Но ние тепърва имаме да вършим работа. Къде е девойката?
— Господ знае. Огледах всяка колиба п селото, без да открия ни най-малка следа от нея сред племето.
— Нали чухте певеца да казва, когато си излизаше: „Тя е наблизо и ви очаква.“
— Бях принуден да мисля, че говори за тази нещастна жена.
— Клетникът беше изплашен и обърка думите си, но туй, което ви каза, имаше по-дълбоко значение. Тук има достатъчно стени, които да заобиколят цяло селище. Нали съм мечка, трябва да мога да се катеря, така че ще хвърля поглед над стените. В скалите може да има скрити гърнета с мед, пък нали знаете, че съм животно, което много налита на сладки неща.
Разузнавачът погледна зад себе си, разсмя се на сполучливото си хрумване и започна да се изкачва по преградната стена, наподобявайки тромавите движения на животното, което представляваше. Но в момента, когато стигна на върха, направи знак за тишина и се спусна надолу с най-голяма бързина.
— Тя е тук — прошепна той — и през тази врата ще можете да влезете при нея. Бих казал някаква утешителна дума на нещастната душица, но видът на такова чудовище може да разстрои разсъдъка й. Но ако думата е за това, майоре, така нашарен и вие не сте от най-привлекателните. Дънкън, който вече бе скочил нетърпеливо, веднага се дръпна назад, когато чу тези обезсърчителни думи.
— Толкова ли съм отвратителен? — запита той с тъжен вид.
— Може би няма да изплашите един вълк и няма да отклоните полка на „Кралските американци“ от атака, но имало е дни, когато съм ви виждал с по-привлекателна външност. Нашареното ви с боя лице може да не се струва грозно на индианките, обаче нашите белокожи девойки предпочитат мъже от техния цвят. Погледнете — прибави той, като посочи към едно място, където тънка струйка вода се стичаше по скалата и образуваше малко кристално вирче, преди да намери изход през близките пукнатини. — Лесно можете да се отървете от боите на сагамора, а когато се върнете, аз ще се опитам да ви разкрася. За магьосниците е толкова обикновено да променят шарилката си, колкото и за градските контета да сменят дрехите си.
Не бе нужно практичният горски жител да търси други доводи, за да подкрепи съвета си. Докато той още говореше, Дънкън се възползува от водата. След малко всички страшни, отблъскващи шарки бяха изтрити и младежът отново се появи с чертите, с които го бе надарила природата. Приготвен така за среща с любимата, той си взе бързо сбогом и изчезна през посочения вход. Разузнавачът го проследи с добродушен поглед, кимна с глава и измърмори благопожеланията си. След това най-хладнокръвно се зае да изследва съдържанието на килера на хуроните, защото между другите си предназначения пещерата служеше и като склад за убития от тях дивеч.
Дънкън нямаше друг водач освен една далечна трепкаща светлинка, която за влюбения играеше роля на пътеводна звезда. С нейна помощ той можа да намери мястото, където се намираше любимата му — просто едно друго отделение на пещерата, пригодено единствено за скривалище на една толкова важна пленничка, каквато беше дъщерята на коменданта на Уилиам Хенри. То беше препълнено с вещи, ограбени от тази злочеста крепост. Сред безпорядъка Дънкън видя онази, която търсеше — бледа, тревожна, изплашена, но прекрасна. Дейвид я бе подготвил за подобно посещение.