Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)
- Автор: Джордан Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)». Краткое содержание книги:
Градът Канлуум е разположен недалече от окаяните и пусти земи на Погибелта, убежище от злодеянията на слугите на Тъмния. Или поне така се твърди.
Градът, посрещнал ал’Лан Мандрагорен, краля на Малкиер в изгнание и най-блестящия мечоносец на своето време, гъмжи от слухове за твари на Сянката. Доказателство, ако изобщо му е нужно такова, че силата на Тъмния крепне отново и че следовниците му вършат злокобните си дела по земята.
Ала тъкмо между стените на Канлуум Лан ще срещне една жена, която ще промени съдбата му. Моарейн е млада и могъща Айез Седай, дошла в града в търсене на мъж, който да обвърже. Помощта му й е необходима в отчаяното й усилие да докаже истинността на смътно и твърде оспорвано пророчество, говорещо за средство да бъде спряна Сянката, и за дете, което ще се окаже Преродения дракон.
В „Сребърния петак“, последния хан на улицата, ханджийката се оказа красива жена на средна възраст, не много висока, с весела усмивка и лъскава черна коса, прибрана на дебела плитка. Чудо на чудесата, кафявата вълнена рокля на Недари Сатаров — ханджийката — беше чиста и лягаше добре на тялото й, а подът на гостилницата й беше току-що пометен. Гостите й бяха мъже с грубовати лица и жени със свирепи погледи, но миризмите, лъхащи откъм кухнята, обещаваха нещо поносимо.
— Ами да, милейди — отвърна тя на въпроса й, — в хана ми наистина е отседнала една тайренка, отговаряща на описанието ви. Току-що излезе. Защо не поседнете на чашка хубаво винце с подправки, докато я чакате? — Подаде й дървена халба, от която лъхаше сладко на свежи подправки.
— Благодаря — отвърна Моарейн със също толкова мила усмивка. Какъв късмет, че толкова бързо бе намерила Сюан. Ала ръката й се спря малко преди да поеме халбата. Нещо в изражението на госпожа Сатаров се бе променило. Само на косъмче, но сега на лицето й се четеше някакво очакване. А и виното… Моарейн не беше забелязала и следа от вино в предишните ханове. Никой в този район не можеше да си позволи вино. Подправките можеше да отговарят на по-особени вкусове.
Прегърна Извора и заплете Дух в един от тайните сплитове на Синята Аджа, и с него докосна ханджийката. Едва доловимото очакване преля в явна тревога.
— Сигурна ли сте, че младата жена отговаря точно на описанието ми? — запита тя и лекичко затегна сплита. На челото на госпожа Сатаров избиха капчици пот. — Абсолютно ли сте сигурна? — Още едно леко затягане и в погледа на жената срещу нея се изписа страх.
— Ми то… като помислиш, очите й май не бяха толкова сини. И… и май си тръгна още тази заран.
— На колко небрежни гости сте давали вино? — попита хладно Моарейн. — На колко жени? Оставяхте ли ги живи?
— Ама аз… не разбирам за какво говорите. Ще ме извините, обаче трябва да…
— Пий — заповяда Моарейн и стегна сплита толкова, че да я докара до ръба на паниката. Разтреперана, госпожа Сатаров не можеше да се изтръгне от погледа й. — Изпий го до дъно.
Без да може да откъсне очи от Моарейн, жената зад тезгяха надигна разтреперана халбата към устата си и гърлото й се загърчи, докато преглъщаше. Изведнъж очите й се облещиха, щом осъзна какво прави, извика, хвърли халбата и виното се разплиска. Моарейн пусна сплита, но от това страхът на госпожа Сатаров не стана по-малък. Лицето й се беше сгърчило от ужас. Тя огледа гостилницата, надигна поли над коленете си и затича към кухнята, може би към стълбите в дъното на помещението, но само след три крачки вече залиташе, а след още три рухна на пода, все едно че костите й се бяха разтопили, и обутите й в дълги чорапи крака се оголиха до бедрата. Копринени чорапи. Добър доход й носеше зловещият й занаят. Тя замаха с ръце, сякаш искаше да запълзи, но силите не й стигнаха.
Някои от мъжете и жените по масите загледаха Моарейн с удивление — явно бяха очаквали тя да лежи на пода, но повечето като че ли гледаха госпожа Сатаров и безпомощното й усилие да изпълзи. На лицето на един жилав мъж, с дълъг белег, се изписа замислена усмивка, но очите му си останаха навъсени. Друг, с яки като на ковач рамене, облиза устни. По две — по три, жените заизлизаха на улицата: присвиваха се под погледа на Моарейн и отстъпваха заднешком. Някои от мъжете — също. Тя също излезе, спокойно и без да се обръща. Справедливостта понякога се въздаваше не от закона, нито с меч.
Така мина целият й ден, в обикаляне из пръснатите бедняшки квартали, сред хора в опърпани кърпени дрехи, и всички ходеха пеш. В Чачин само пет улици можеха да те отведат от домове и дюкяни на занаятчии, донякъде заможни, до райони на жалка беднотия и обратно. Владетелите винаги се опитваха с нещо да помогнат на изпадналите в немотия, стига да бяха добри и съвестни, а тя беше чувала, че смятат Етениел за Щедра и милостива владетелка, но винаги щом измъкнеш някого от беднотията, сякаш друг пропадаше в нея. Това може би не беше честно, но така ставаше по света. Обезсърчението от този горчив факт бе една от причините да не й се иска да приеме Слънчевия трон.
Разпитваше в гостилници, бръмнали от пиянски викове и смях, както и в мрачни коптори, където мъже и жени като че ли искаха само да удавят грижите си в пиене, но никой не бе виждал млада синеока тайренка. Още на три пъти й поднесоха вино при подозрителни обстоятелства, ала тя не повтори стореното с госпожа Сатаров. Не че не се изкуси, но мълвата скоро щеше да се разпространи. Една такава случка можеше да бъде отхвърлена като празна клюка; но четири щяха да са съвсем друго нещо. Всяка Синя, която чуеше, щеше да заподозре, че в града има друга Синя. Никак не й харесваше мисълта, че една Синя сестра всъщност може да се окаже Черна, но такава можеше да е всяка, а тя трябваше да остане скрита колкото се може по-дълго.