Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)
- Автор: Джордан Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)». Краткое содержание книги:
Градът Канлуум е разположен недалече от окаяните и пусти земи на Погибелта, убежище от злодеянията на слугите на Тъмния. Или поне така се твърди.
Градът, посрещнал ал’Лан Мандрагорен, краля на Малкиер в изгнание и най-блестящия мечоносец на своето време, гъмжи от слухове за твари на Сянката. Доказателство, ако изобщо му е нужно такова, че силата на Тъмния крепне отново и че следовниците му вършат злокобните си дела по земята.
Ала тъкмо между стените на Канлуум Лан ще срещне една жена, която ще промени съдбата му. Моарейн е млада и могъща Айез Седай, дошла в града в търсене на мъж, който да обвърже. Помощта му й е необходима в отчаяното й усилие да докаже истинността на смътно и твърде оспорвано пророчество, говорещо за средство да бъде спряна Сянката, и за дете, което ще се окаже Преродения дракон.
Едейн спазваше обичая, ала по свой начин. Косата беше мека и гъвкава; сигурно всеки ден я беше търкала с балсам.
Той бавно прекоси стаята, коленичи пред нея и й поднесе своята даори с две ръце.
— В знак на това, което ти дължа, Едейн, сега и навеки. — В гласа му го нямаше онзи плам от първата утрин и тя със сигурност го разбра.
Не взе плитката. Само го изгледа — лъвица, гледаща младо еленче.
— Знаех си, че не си заминал толкова задълго, че да забравиш обичая ни — промълви тя след дълго мълчание. — Ела.
Стана, хвана го за китката и го поведе към вратите на терасата с изглед към градините, на десет стъпки под тях. Двама слуги поливаха с ведра храсти и цветя, а една млада жена крачеше по плочките на алеята, в синя рокля, ярка като пролетни цветя, поникнали под дървесата.
— Дъщеря ми, Исел. — За миг гордост и обич придадоха топлота на очите на Едейн. — Помниш ли я? Вече е на седемнайсет. Все още не е избрала своя карнейра. — Младите мъже биваха избирани от своята карнейра; младите жени избираха своя. — Но мисля, че така или иначе, вече й е време да се омъжи.
Той смътно си спомняше някакво дете, което все караше слугите да тичат подир него, цвета на майчиното сърце, но по онова време умът му бе запълнен с Едейн. Светлина, тази жена бе запълнила ума му и сега, също както мирисът на парфюма й бе запълнил ноздрите му. Нейният мирис.
— Красива е като майка си — учтиво промълви той. Стисна даори в ръцете си. Твърде много предимство имаше тя в тази битка, докато той държеше сплетената коса, имаше цялото предимство на света, но трябваше все някога да му я вземе. — Едейн, трябва да поговорим. — Тя все едно не го чу.
— Време е и ти да се ожениш, миличък. След като нито една от родственичките ти не е жива, на мен се пада да го уредя. — И се усмихна топло към момичето долу, усмивка на любяща майка.
Той зяпна, осъзнал за какво намеква. Отпървом не можа да го повярва.
— Исел? — каза той дрезгаво. — Твоята дъщеря? — Можеше да спазва обичая по своя си начин, но това вече беше скандално. — Няма да извърша нещо толкова срамно, Едейн. Не и заради теб, дори и за това. — Разтърси даори в ръцете си, но тя само се усмихна.
— Разбира се, че няма, миличък. Ти си мъж, не си момче. Но все пак спазваш обичаите — замислено добави тя и погали с пръст плитката, трепереща в ръцете му. — Май наистина трябва да си поговорим.
Но го поведе към ложето. Там поне Лан можеше донякъде да си върне позиции, все едно дали щеше да вземе даори от ръцете му, или не. Мъж беше, а не младо еленче, колкото и тя да беше лъвица. Ала не се изненада, когато му каза, че може да остави даори, за да й помогне да свали роклята си. Едейн никога нямаше да се откаже напълно от предимството си. Не и преди да поднесе неговата даори на невястата му в деня на сватбата. А той не виждаше как може да предотврати тази невяста да се казва Исел.
Глава 23
„Вечерницата“
Моарейн се усмихна, когато двамата приятели на Лан препуснаха в галоп след него. Щом толкова бързаше да се махне от нея, значи го бе впечатлила донякъде. За повече трябваше да почака. И какво? Според него трябвало да избягва по-опасните квартали на Чачин, тъй ли? Начинът, по който се бе справила с онези бандити, би трябвало да го вразуми. Разкара го от ума си и се запъти точно към тези „опасни квартали“. Когато я пускаха със Сюан да се разходят из Тар Валон, гостилниците, които Сюан обичаше да навестяват, се намираха точно в такива квартали. Храната и виното там бяха евтини, а и на такова място едва ли щяха да им досаждат Айез Седай с неодобрението си, че две Посветени са седнали на чашка вино. Освен това Сюан твърдеше, че се чувства по-добре в такива кръчми, отколкото в по-добрите заведения, в които Моарейн предпочиташе да се храни. А и каквато беше стисната Сюан, със сигурност щеше да си е наела стая в най-евтиния хан, който й попадне.
Подкара Стрела по пълните с хора улици, докато не намери място зад първия крепостен пръстен, където не се мяркаха носилки, нито улични музиканти, а продавачите с ръчни колички не бяха обкръжени от клиенти и по унилите им лица личеше, че не се надяват скоро да им тръгне търговията. Каменните сгради от двете страни на тясната улица изглеждаха занемарени въпреки ярките плочки на покривите, с олющена боя по вратите и небоядисана дограма, с мръсни прозорци с изпочупени стъкла. Опърпани деца притичваха, залисани в игрите си, но играещи деца можеше да се видят и в най-окаяния квартал. Дюкянджии с тояги в ръце пазеха настръхнали стоката си, изложена на сергии пред дюкяните, и гледаха изпод вежди всеки минувач да преценят дали няма да излезе крадец. Може би някои от тях наистина бяха такива — с изтъркани кърпени дрехи, навели глави и с намръщени и предизвикателни погледи. Обшитото й с кожа наметало и копринената й рокля привличаха крадливи погледи, както и Стрела. Друг кон по улицата не се виждаше.