Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)
- Автор: Джордан Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)». Краткое содержание книги:
Градът Канлуум е разположен недалече от окаяните и пусти земи на Погибелта, убежище от злодеянията на слугите на Тъмния. Или поне така се твърди.
Градът, посрещнал ал’Лан Мандрагорен, краля на Малкиер в изгнание и най-блестящия мечоносец на своето време, гъмжи от слухове за твари на Сянката. Доказателство, ако изобщо му е нужно такова, че силата на Тъмния крепне отново и че следовниците му вършат злокобните си дела по земята.
Ала тъкмо между стените на Канлуум Лан ще срещне една жена, която ще промени съдбата му. Моарейн е млада и могъща Айез Седай, дошла в града в търсене на мъж, който да обвърже. Помощта му й е необходима в отчаяното й усилие да докаже истинността на смътно и твърде оспорвано пророчество, говорещо за средство да бъде спряна Сянката, и за дете, което ще се окаже Преродения дракон.
— Милейди — заяви той тихо, но твърдо. — Вече няма крал на Малкиер. Великите лордове не са хвърлили пръчките.
Тя сложи ръка на устните му. Топла ръка.
— Трима от оцелелите петима са в тази зала, Лан. Да ги попитаме ли какво ще хвърлят? Каквото трябва да бъде, ще бъде. — И бавно се отдръпна в множеството от хора, напиращи да се струпат около него, да го поздравят и да се врекат във вярност тук и на място, стига да им позволи.
Брис го спаси, като го поведе по дългата, оградена с каменен парапет тераса на височина над двеста стъпки над покривите на града. Всички знаеха, че Брис обича да се усамотява тук, и никой не ги последва. Само една врата водеше натам; нямаше прозорец, който да гледа над тях, и звуците от двореца не можеха да ги безпокоят.
— Ако знаех, че се кани да направи това — заговори по-възрастният мъж, докато крачеха напред-назад с ръце зад гърбовете, — изобщо нямаше да й предложа гостоприемството си. Ако пожелаеш, мога да я уведомя, че гостоприемството ми е приключило. Не ме гледай така, човече. Достатъчно добре познавам обичаите на Малкиер, за да не я оскърбя. Тя едва ли не те е заковала в кутийка и знам, че ти сам никога не би си го избрал. — Брис знаеше по-малко, отколкото си въобразяваше. Колкото и деликатни изрази да подбереше, отказът от гостоприемство щеше да се приеме като смъртна обида.
— „Дори планините ще се смъкнат с времето“ — цитира Лан. Вече не беше сигурен дали би отказал да поведе мъже в Погибелта. Не беше сигурен дали би поискал да го избегне. Всичките мъже и жени, които помнеха Малкиер. Малкиер заслужаваше да живее в човешката памет. Но на каква цена?
— Какво ще правиш? — Простичък въпрос, и зададен съвсем просто, но да му се отговори бе трудно.
— Не знам — отвърна Лан. Едейн беше спечелила само една дребна схватка, но той се чувстваше зашеметен от лекотата, с която го бе направила. Труден противник беше жената, понесла частица от душата му в косата си.
След това заговориха кротко за ловни хайки и за разбойници, и дали ланското избуяване на Погибелта ще замре скоро. Брис съжаляваше, че е оттеглил армията си от войната срещу айилците, но не беше имал избор. Поговориха си за слуховете за появилия се мъж, дето можел да прелива — всяка мълва го поставяше на различно място; според Брис всичко това беше вятър работа и Лан се съгласи с него — както и за Айез Седай, които сякаш бяха плъпнали навсякъде, без никой да знае по каква причина. Етениел му беше писала, че в някакво село по пътя й две Сестри хванали жена, която се преструвала на Айез Седай. Жената можела да прелива, но това не й помогнало. Двете истински Айез Седай я напердашили с камшици до рев насред селото и я принудили да си признае тежкия грях пред всички тамошни мъже и жени. После една от Сестрите я отвела в Тар Валон за същинското й наказание, каквото и да било то. Лан неволно се замоли дано Алис да не ги е лъгала, че е Айез Седай, въпреки че не можеше да си обясни защо трябваше да го интересува.
Надяваше се също така, че ще избегне още една среща с Едейн този ден, ала когато го върнаха в покоите му — този път го водеше един слуга, — я завари там: чакаше го прималяла в един от позлатените столове. Слугите му ги нямаше никакви. Изглежда, Аня наистина й беше съюзничка.
— Боя се, че вече не си красив, миличък — каза му тя, щом влезе. — Мисля, че ще ставаш все по-грозен с годините. Но винаги съм харесвала повече очите ти, отколкото лицето. — Усмивката й стана пламенна. — И ръцете ти.
Той се спря, стиснал дръжката на вратата.
— Милейди, не са минали и два часа, откакто се заклехте…
Но тя го прекъсна.
— И ще се покорявам на своя крал. Но както гласи поговорката, „кралят не е крал пред своята карнейра“. — Засмя се знойно, наслаждаваше се на властта си над него. — Донесох твоята даори. Подай ми я.
Очите му неволно проследиха нейните към плоската лакирана кутия върху масичката до вратата. Да повдигне капачето й му струваше толкова усилие, колкото ако вдигаше канара. Помнеше всеки миг на заранта след първата им нощ, когато тя го отведе в женското отделение на Кралския дворец във Фал Моран и пред очите на придворните дами и слугините отряза косата му до раменете. Дори му заяви гласно какво означава това. На всички жени им беше много весело, подхвърляха шеги, седнали в краката на Едейн, за да й изплетат неговата даори.