Името на розата [Il nome della rosa - bg]
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Иванов
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Името на розата [Il nome della rosa - bg]». Краткое содержание книги:
— Можете ли от тези редове да разберете за каква книга става дума?
— Драги ми Адсон, по всичко личи, че редовете са извлечени от някаква свещена книга и не бива да бъдат тълкувани буквално. Когато ги четях тази сутрин, след като разговаряхме с ключаря, направи ми впечатление, че и в тях се намеква за простите хорица и селяните като носители на истина, различна от тази на учените. Ключарят ни намекна, че нещо тайнствено го свързва Малахий. Дали Малахий не е скрил някоя опасна еретична книга, дадена му от Ремиджо? В такъв случай е възможно Венанций да е прочел и да си е взел бележки за някакво тайнствено напътствие, отнасящо се до общност от неуки и прости хорица, вдигнали се на бунт против всички. Но…
— Но?
— Но това мое предположение се оборва от две обстоятелства. Първото е, че Венанций не е проявявал интерес към тези въпроси; той е превеждал гръцки текстове, не е проповядвал ереси… Второто е, че изрази като този за смокините, за камъка или за щурците не биха могли да се обяснят от първото предположение.
— Ами ако става дума за енигми с друго значение? — отвърнах аз. — А може би имате и друга хипотеза?
— Да, но още не се е избистрила. Като чета тази, все ми се струва, че съм чел някои от тези думи другаде, в паметта ми изплуват почти подобни изрази, които съм срещал. Нещо повече — струва ми се, че страницата напомня неща, за които стана дума тези дни… Но не си спомням какво. Трябва да поразмисля. Може би ще трябва да прочета други книги.
— Как така? Нима, за да разберете какво е казано в дадена книга, ще трябва да прочетете и други?
— Понякога и това е възможно. Често в книгите се говори за други книги. Често пъти една безвредна книга е като семе, което ще разцъфти в опасна книга, или обратно — тя е сладкият плод на горчив корен. Не би ли могъл, като четеш Алберт, да узнаеш какво би могъл да каже Тома? Или четейки Тома, да разбереш какво е казал Авероес?
— Така е — отвърнах възторжено. Дотогава си мислех, че всяка книга разказва за човешкото или Божиите дела, дето са извън книгите. А сега си давах сметка, че често книгите говорят за други книги, сякаш разговарят помежду си. В светлината на тези размисли библиотеката събуди у мен още по-голямо безпокойство. Значи тя е средище на някакъв продължаващ от векове шепот, на недоловим разговор между пергамент и пергамент, нещо живо, средище на неподдаващи се на човешкия ум сили, съкровищница на тайни, плод на много умове, тайни, надживели хората, които са ги изобретили или които са ги поели от други. — Но щом е така — запитах, — защо е нужно да се крият книги, ако от явните книги може да се стигне до скритите?
— Ако измерваш с векове, това е безполезно. Ако измерваш с години и дни — все води до нещо. Нали виждаш колко сме объркани.
— Следователно една библиотека не е средство заразпространение на истината, а за да забави излизането й наяве, така ли? — смаях се аз.
— Невинаги, това невинаги е наложително. Но в нашия случай е точно така.
Ден четвърти
ШЕСТИ ЧАС
Когато Адсон тръгва да търси трюфели и среща пристигащите минорити; те разговарят надълго и нашироко с Уилям и Убертино и от този разговор научаваме много зловещи неща за Йоан XXII
След този разговор моят учител реши да не предприема нищо. Вече споменах, че понякога изпадаше в пълно бездействие, сякаш безспирният ход на небесните светила секваше изведнъж, а с него и с тях спираше и той. Така постъпи онази сутрин. Изтегна се на сламеника, зарея поглед в пространството, скръсти ръце на гърди и току помръдваше устни, сякаш казваше молитва, но някак си на пресекулки, без особена преданост.
Рекох си, че мисли, та реших да уважа неговите размисли. Излязох отново на двора и видях, че слънцето грее по-слабо. Чудесната ведра утрин (сега, когато денят се канеше да прехвърли първата си половина) ставаше влажна и мъглива. От юг прииждаха големи облаци и се плъзгаха по платото, като го забулваха с прозрачни валма. Като да беше мъгла и може би мъгла се надигаше и от земята, но на такава височина човек трудно можеше да различава парите, които се надигаха от земята, от мъглата, която се спускаше отгоре. По-далечните сгради ставаха все по-трудно забележими.
Видях Северин, беше весел, викаше при себе си свинарите, но да вземели и някои от свинете. Каза ми, че щели да се спуснат по склоновете чак долу до равнината да търсят трюфели. Аз все още не познавах този деликатес, който растеше на полуострова, и като че ли беше типичен за земите, притежавани от бенедиктинците — било край Норча (черен) или из този край — по-бял и по-ароматен. Северин ми обясни какво представлява и колко е вкусен, когато бива приготвен по най-различен начин. Каза ми също, че било страшно трудно да се открие, защото растял под земята — бил по-тайнствен и от гъба, и единствени свинете с тяхното обоняние можели да го откриват. Само че, щом го откриели, тозчас искали да го изядат, та се налагало веднага да бъдат отстранени, а трюфелите — бързо изровени. По-късно научих, че мнозина благородници обичали да се занимават с този лов, следвали прасетата, сякаш следвали най-расови хрътки, а след тях вървели слугите с мотиките. Спомням си дори, че много по-късно някакъв благородник от моя край, дето знаеше, че познавам Италия, ме запита как е станало така, че съм видял там благородници да водят свинете на паша, а аз се изсмях, защото разбрах, че са ходили да търсят трюфели. Но тъй като му казах, че тези благородници са ходели да търсят под земята „трюфел“, за да го ядат, той разбра, че са търсели „дер Тойфел“, сиреч дявола, и се прекръсти най-набожно, гледайки ме смаяно. После изяснихме недоразумението и се смяхме много. Нали на човешките езици е присъщо често с еднакви звуци да обозначават различни неща.