Богинята на светлината

— И аз — рече тя.

— Цялото ми семейство още спи — каза той.

— И моето. Те вечно спят.

— Мдаа.

Кристина не можеше да повярва колко топъл бе той. Не беше седнал кой знае колко близо до нея, но тя можеше да се закълне, че от тялото му се излъчват вълни от топлина. Искаше да му каже нещо, но не й се щеше да плещи глупости или да звучи като тъпачка.

— Хей, какво е това? — той посочи към нещо блестящо точно на края на морската пяна. Беше полускрито от пясъка, който пръстите й бяха изровили.

Той се наведе напред — почти докосвайки я — и вдигна нещото.

— Еха!

— Жестоко е! — каза тя.

Не можеше да откъсне очи от ярката монета, която висеше от златната верижка. Тя блестеше в усилващата се светлина и Кристина видя, че на нея е изобразена мъжка глава. Много сладък мъж с къдрава коса.

— Твое е! — тържествено каза той.

— Мое? Не! Нее!

— Да! Даа! Твое е! Беше до твоите крака, на твоя плаж, в твоята сутрин. Определено е твое.

Той отвори малката закопчалка и сложи монетата на врата й. Тя висеше там като къс от слънцето. Кристина я докосна. Беше топла.

— Виждаш ли — каза той. — Пасна ти идеално.

Той й се усмихна, а Кристина си помисли, че ще припадне. Беше толкова невероятно, абсолютно сладък!

— Казвам се Кристина — каза тя.

— Аз съм Джордан — отвърна той.

— Здравей, Джордан.

— Здравей, Кристина.

Те се усмихнаха широко един на друг и слънцето изригна от океана в сутрешното небе.

— Хей — каза Джордан, — харесвам косата ти.