Лабиринтът на Озирис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лабиринтът на Озирис». Краткое содержание книги:
Журналистка е брутално убита в арменската катедрала в Йерусалим и детектив Ариех Бен Рои се заема да открие убиеца. Една от оскъдните следи като че ли не пасва с разследването — връзка със стар случай с изчезнал човек в Египет. Озадачен, Бен Рои се обръща за помощ към стария си приятел и съперник Юсуф Халифа от полицията в Луксор.
Макар и изтерзан от лични проблеми и погълнат от друг случай с мистериозно отровени кладенци в Източната пустиня, Халифа се съгласява да помогне на приятеля си.
Онова, което открива, ще промени завинаги живота и на двамата.
Двете разследвания се преплитат и детективите са въвлечени все по-дълбоко в зловеща мрежа от насилие, тормоз, корпоративни престъпления и антикапиталистически терористични групи. А в сърцето на тази мрежа се намира Лабиринтът — древна загадка отпреди три хилядолетия, която вече е взела живота на двама души, а скоро ще отнеме и още…
— Няма ли да ги вземеш? — попита той.
— Разбира се. Благодаря ти. Прекрасни са.
Тя прие цветята.
— Имам и нещо друго — рече той. — Гледай.
Извади мобилния си телефон и го размаха пред нея като фокусник. Вдигна театрално пръст и натисна копчето за изключване, съпровождайки жеста с драматично „Та-та!“. Тя избухна в смях и го прегърна, а издутият й корем се притисна в стомаха му. Изживяването бе фантастично.
— Мислех си, че по-скоро ще видя главния равин да яде коктейл от скариди, отколкото ти да направиш подобно нещо — пошегува се тя.
— Е, видя. Случват се и чудеса. Да ти приготвя ли закуска?
— Да, моля.
И той се зае. Испанският омлет мутира в бъркани яйца, а препечените филийки включиха противопожарната сигнализация в кухнята. Тя го подигра за кулинарната му некадърност, с което предизвика острия коментар, че хапе ръката, която я храни. Подобни празни дрънканици и шеги бяха неотменна част от времето им заедно и отсъствието им през последната година бе осезаемо. Господи, колко добре изглеждаше тя.
След като се нахраниха — на балкона атмосферата бе странно заредена, сякаш бяха на първа среща или нещо подобно, — той направи второ чудо за сутринта, като изми съдовете.
— Кой е този домошар, за Бога? — с шеговито изумление попита Сара.
— Аз нямам нищо общо. Сигурно някой е влязъл в къщата. По-добре набери едно нула нула.
Последва още смях. Най-прекрасният звук на света.
След това тя се излегна на дивана, а той сложи длан на корема й и усети как детето прави нещо като особено енергична серия пилатес. После, по нейно предложение, отидоха до „Мамила Мол“ да купят дрешки за бебето. Бен Рои мразеше да пазарува, в личната му класация обикалянето на магазини се нареждаше някъде до плащането на данъци. Въпреки това събра целия си кураж, доволен, че просто е с нея, ако ще това да означаваше да трамбова два часа, докато Сара оглежда безкрайните щандове с ританки и миниатюрни обувки.
— Сигурен ли си, че не ти е писнало? — непрекъснато го питаше тя.
— Ни най-малко — непрекъснато лъжеше той.
И после най-неочаквано стана обед и той я караше покрай градските стени към детската градина в арабския квартал Силван, скупчен по склона южно от Стария град. Градината беше експериментална, опитваха се да интегрират израелски и палестински хлапета, като им създаваха условия да играят заедно. Преди четири години в нея имаше общо трийсет деца. Сега броят им бе паднал на десетина, което говореше доста красноречиво за хода на мирния процес.
— Какво става със заселниците? — попита той, докато излизаха от „Маале Ха Шалом“ към стръмния склон на уади Хилва.
— Какво може да става? Същата гадост както обикновено.
Група заселници — ултраортодоксални, финансирани от американци — бяха купили къщата до детската градина и постоянно им създаваха неприятности.
— Завчера един от тях метна плик с пикня на детската площадка. Едва не улучи едно дете. Еврейско дете! — Сара поклати отвратено глава. — Макар че си беше заслужено. Миналата седмица група шебаб взриви микробуса ни.
Всичко това беше ново за Бен Рои. Толкова бе погълнат от работата си, че дори не я беше попитал за нейната.
— Поне предлагате на смахнатите нещо, около което да се обединят — непохватно се пошегува той. В отговор не получи дори усмивка.
— Честно казано, не мисля, че ще издържим още дълго. Навремето изглеждаше, че ще се получи, но както са тръгнали нещата напоследък… — Сара разтърка слепоочията си. — Казвам ти, Ариех, лудите превземат лудницата. Вече са я превзели. И от двете страни. Понякога се питам дали това е страната, в която искам да израсне детето ми.
Бен Рои намали и хвана ръката й.
— Нашето дете ще има най-хубавия дом на света, Сара. Най-щастливият и най-безопасен дом. Обещавам ти. С цялото си сърце.
Тя го погледна, после стисна ръката му, наведе се към него и го целуна по бузата.
— Обичам те, Ариех. Подлудяваш ме, но те обичам. А сега давай, не искам да закъснявам.