Миг преди никога

Дори не се колебая и се хвърлям в прегръдките му. Той силно ме притиска.

— Моля те, кажи ми какво става? — питам аз и сълзите рухват от очите ми.

— Андрю добре ли е?

Ашър ме хваща за ръката, води ме до една седалка и аз сядам до него, като стискам чантичката в скута си, само за да държа нещо.

Ашър прилича толкова много на Андрю, че сърцето ме заболява.

Той нежно ми се усмихва.

— В момента е добре — казва той, но това малко изречение е достатъчно да зареди тялото ми с енергия. — Но вероятно няма да е задълго.

Появилата се ободрителна енергия бързо ме напуска, отнасяйки със себе си други части от тялото ми: сърцето, душата, мъничката надежда, която таях в себе си през цялото време, откакто се беше случило това.

— Какво ми казва Ашър... какво се опитва да ми каже? —

— Какво имаш предвид? — едва изричам думите аз.

Той поема дълбоко въздух.

— Преди около осем месеца — казва предпазливо Ашър — брат ми откри, че има тумор в мозъка.

Сърцето ми вече го няма. Дъхът ми също.

Чантичката ми пада на пода и цялото й съдържание се изсипва, но аз не мога да се наведа, за да я вдигна. Не мога изобщо да се помръдна.

Усещам, че ръката на Ашър взема моята.

— Заради състоянието на баща ни Андрю отказа да се подложи на допълнителни изследвания. Трябваше да се върне при д — р Марстърс същата седмица, но не отиде. Майка ни и брат ни Ейдън опитаха всичко, за да го накарат да отиде. Доколкото знам, по едно време той се съгласил, но така и не го направил, защото състоянието на баща ни се влоши.

— Не. — клатя непрекъснато глава, защото не искам да повярвам на нещата, които той ми казва — не.

Просто искам да прогоня думите му от главата си.

— Това е причината Андрю и Ейдън да се хванат за гушите — продължава Ашър. — Ейдън просто искаше да го накара да направи това, което трябваше да направи, а Андрю, какъвто си е упорит, всеки път му се опъваше. Поглеждам към стената и казвам:

— Затова той не искаше да види баща си в болницата...

Осъзнаването на този факт ме стъписва още повече.

— Е, да — казва тихо Ашър, — това е и причината да не отиде на погребението.

Сега гледам Ашър право в очите, а пръстите ми се плъзгат по устните ми. Било го е страх. Било го е страх, че ще му се случи същото нещо, че туморът му не може да се оперира.

— Да.

Скачам от седалката и един патрон с червило изпуква под обувката ми.

— Ами, ако не е злокачествен? — казвам енергично аз. — Той сега е в болница, могат да направят всичко, каквото е нужно. — Тръгвам към изхода.

— Ще го накарам да се подложи на изследванията. Ще го принудя. Той ме слуша!

Ашър ме сграбчва за ръката и ме кара да се обърна.

— От това, което могат да кажат в момента, шансовете му са много малки, Камрин.

Усещам, че ще повърна. В бузите ми като че ли се забиват хиляди иглички, когато по тях се стичат още сълзи. Ръцете ми също треперят. Цялото ми проклето тяло трепери!

Ашър тихо добавя: