Миг преди никога

— Искам да имам другата половина — продължавам аз и докосвам устните му с пръстите си. — Искам да имам Орфей върху ребрата си, за да ги сберем отново.

Той е очарован. Виждам как блестят очите му.

— О, бебчо, не е нужно да го правиш, на ребрата ужасно боли.

Очите му се просълзяват и той продължава да ме гледа, когато устата му се впива в моята и езиците ни дълго и страстно се преплитат един в друг. Целувам го по — леко и прошепвам:

— След операцията, когато си добре, тогава ще отидем.

Той кима.

— Ами да, Гюс определено ще иска да съм там, за да е сигурен къде точно да постави татуировката ти, за да се слее с моята... Присмя ми се, когато отидох при него да ми направи това върху ребрата.

Аз се усмихвам.

— Така ли?

— Да — смее се. — Обвини ме, че съм безнадежден романтик и ме заплаши, че ще каже на приятелите ми. Казах му, че ми звучи като баща ми и да престане да ме занася. Гюс е добро момче и страхотен майстор на татуировки.

— Виждам.

Андрю заравя пръсти в косата ми и непрекъснато я отмества назад. Докато се взира и лицето ми, аз се питам какви ли мисли му минават през главата. Красивата му усмивка е изчезнала и сега ме гледа напрегнат и загрижен.

— Камрин, искам да си подготвена.

— Не започвай с това.

— Не, бебчо, трябва да направиш това за мен — казва той и ме гледа с тревога. — Не можеш да си сто процента сигурна, че ще оцелея. Не можеш да направиш това.

— Андрю, моля те. Престани.

Той слага четири пръста пред устните си и ме кара да замълча. Вече отново плача. Опитва се да ми каже колкото е възможно по — внимателно истината, като сдържа сълзите си и чувствата си дори по — добре, отколкото аз своите. Той е този, който може да умре, а аз съм слабата. Това ме ядосва, но не мога да направя нищо, освен да плача и да се гневя на себе си.

— Просто ми обещай, че ще продължиш да си казваш, че мога да умра.

— Не мога да се накарам да си казвам нещо такова!

Той ме стиска по — силно.

— Обещай ми.

Започвам силно да скърцам със зъби. Носът и очите ми ме щипят и горят. Най — накрая казвам.

— Обещавам — и това къса сърцето ми — обаче ти пък трябва да ми обещаеш, че ще преодолееш това — викам аз и отново притискам глава под брадичката му — Не мога без теб, Андрю. Трябва да знаеш, че не мога.

— Знам, бебчо. знам.

Мълчание.

— Ще ми изпееш ли нещо? — пита той.

— Какво искаш да ти изпея?

— „Dust in the Wind" — отговаря той.

— Не. Няма да пея тази песен. Никога повече не ме карай да правя това. Никога.

Ръцете му ме притискат още по — силно.

— Тогава изпей каквото и да е — прошепва той. — Просто искам да чуя гласа ти.

И аз започвам да пея „Poison & Wine", същата песен която пяхме заедно в Ню Орлиънс, когато лежахме прегърнати в онази нощ. Той се опитва да пее няколко стиха с мен, и аз разбирам колко много е изтощен, защото почти не може да извади дори и един тон.