Беки Б. и аферата с чантата

Знаех си, че сме сестри. Знаех си! Знаех си!!!

При това не само че сме сестри — ние сме сродни души! След всичките тези фал стартове! След всичките тези недоразумения! След като си мислех, че никога няма да намеря поне една обща черта между нас двете!

Тя е същата като мен. И аз я разбирам.

Аз разбирам Джес!

Всичко, което каза Джим, ми звучеше познато. Всичко! Колко пъти ми се е случвало да пренасям нелегално обувки от Америка?! Колко пъти съм рискувала собствения си живот и безопасност по време на разпродажбите! Дори имам и контузия на крака, точно като нея! Случи се, когато видях как някой се насочва към последната намалена чанта на „Орла Кийли“ в „Селфриджис“ и скочих от ескалатора осем стъпала наведнъж.

Господи, защо не видях този неин шкаф със скалите по-рано! Ако знаех само… Всичко щеше да бъде различно! Защо и тя не ми каза? Защо не ми обясни?

В този момент си спомням как Джес ми говори за скали и камъни по време на първата ни среща… после в моя апартамент. И ме залива гореща вълна на срам. Тя всъщност се опита. А аз просто не пожелах да я слушам, нали така? Въобще не й повярвах, когато тя ми разказваше колко интересни са скалите. А аз й заявих, че скалите са… глупава работа.

И досадни. Също като нея.

Стомахът ми се преобръща.

— Не може ли малко по-бързо? — обръщам се към Джим. Подскачаме по пътя в неговия древен лендроувър, преминавайки затревени хълмчета, могили и скални покрития, като се качваме все по-високо и по-високо в планината.

— Повече от това не може — отговаря ми той. — Ще бъдем навреме, успокой се!

Овцете се разбягват от пътя, когато ние изгърмяваме, а по предното стъкло непрекъснато се удрят малки камъчета. Поглеждам през прозореца от моята страна — но после бързо извръщам поглед. Не че ме е страх от височини. Нищо подобно. Но доколкото схващам, намираме се приблизително на осем сантиметра от дълбока пропаст.

— Така — кимва Джим, като спира на едно място, превърнато в паркинг. — Оттук тръгват. И ето там се катерят. — Посочва стръмната планина, която се извисява пред нас. — Това е прословутият Скъли Пайк. — Телефонът му иззвънява и той го изважда. — Извини ме за миг.

— Няма нищо. Благодаря! — кимвам и отварям вратата. Оглеждам се и ето че гледката направо ме замайва.

Наоколо се извисяват назъбени скали и остри върхове, нашарени тук-там с кръпки зеленина и дълбоки цепнатини от ледниковия период. Над всичко това се възправя планината — назъбена и горда, сливаща се със сивото небе. Надниквам долу към долината и усещам внезапно замайване. Въобще нямах представа, че се намираме толкова високо. Много под нас се съзират къщички с размерите на детски играчки, което сигурно е Скъли — но като изключим тях, спокойно бихме могли да се намираме в средата на пустошта.