Град на стълби [City of Stairs - bg]

Когато най-сетне стигат до стаята ѝ, тя сяда на леглото и подпира чело на ръцете си. Всичко се люлее пред погледа ѝ, все едно е на корабна палуба.

— От доста време — казва в тъмното гласът на Воханес — не съм бил в женска спалня…

— С Иваня не…?

Той клати глава.

— Там… нещата стоят другояче.

Тя се отпуска назад в леглото. Воханес се подсмива доволно, сяда до нея и се подпира на една ръка — надвиснал е над Шара, хълбоците им се докосват.

Шара примигва изненадано и казва:

— Не знаех, че проявяваш интерес към това.

— Е, не е и… чак толкова различно.

Тя се усмихва тъжно. „Бедният Во. Вечно разкъсван между два свята…“

— Не те ли отвращавам? — пита Шара.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Ами, не ти играя по свирката. Не ти помагам, нито на теб, нито на Баликов, нито на Континента. Аз съм ти враг, препятствие.

— Сейпурската политика ми е враг. — Той въздъхва. — Един ден ще те накарам да си промениш мнението. Може да стане и тази нощ дори.

— Не ставай смешен. Магнатите като теб често ли се възползват от пияни жени?

— Хм. Когато се прибрах, между другото, тръгна слух, че съм си намерил сейпурска любовница — казва Воханес. — Хората се възмущаваха. Мисля, че немалко сред тях ми завиждаха обаче… Но нито възмущението им, нито завистта имаха някакво значение за мен. — Очите му блестят… Възможно ли е да са насълзени? — Не тръпката на екзотичното ме беше привлякла към теб. Харесвах те заради онова, което си.

„Няма право да е толкова хубав, мамка му“ — мисли си Шара.

— Ако не ме искаш в стаята си — казва той, — само кажи и ще си тръгна.

Тя се замисля и въздъхва драматично.

— Винаги ме поставяш пред толкова трудни решения…

Той я целува по врата. Брадата му я гъделичка по устните.

— Хм — казва Шара. — Е… — Пресяга се, хваща кувертюрата и я отмята. — Предполагам — казва през смях, докато Во я целува по ключицата, — че ще е по-добре да се мушнеш под завивките.

— Кой съм аз да отказвам на посланика? — пита закачливо той и измъква ръце от бялото си кожено палто.

„Толкова важно ли е било онова събрание — пита се Шара, — че се е прибрал да се преоблече?“

Изглежда, го е изрекла на глас, защото Воханес я поглежда и казва:

— Не съм се преобличал. Цяла вечер съм с тези дрехи.

Шара се опитва да задържи тази мисъл, мисълта, че нещо не е както трябва, но той посяга да разкопчае ризата си и тя започва да мисли за куп различни неща едновременно.