Обект № 522 [bg]

— „Ти, която по света се луташ уморена, нима не осъзнаваш колко важна си за мене…"

Седнала на една пейка с лице към Ийст Ривър, Пам Уилоуби почувства, че сърцето й се свива, а дланите й започват да се изпотяват.

Погледна Стюарт Евърет, застанал зад нея, осветен от яркото слънце над Ню Джърси. Беше със синя риза, дънки, спортно яке и кожена чанта през рамо. Момчешкото му лице, гъстата кестенява коса, тънките устни, сякаш готови за усмивка, която рядко се появяваше.

— Здравей — каза тя весело.

Ядоса се на себе си, защото искаше гласът й да прозвучи строго.

— Здравей. — Той погледна на север, към основата на Бруклинския мост. — Фултън Стрийт.

— Стихотворението ли? Знам. „Преминаване с бруклинския ферибот".

От „Тревици", един шедьовър на Уолт Уитман. След като веднъж Стюарт Евърет спомена пред класа, че това е любимата му антология със стихотворения, тя си беше купила едно скъпо издание. Мислеше си, че така ще станат още по-близки.

— Не съм го преподавал в училище. Откъде го знаеш?

Пам не отговори.

— Може ли да седна?

Тя кимна.

Поседяха мълчаливо. Тя усети миризмата на одеколона му. Почуди се дали е подарък от жена му.

— Приятелката ти сигурно ти е казала за мен.

— Да.

— Хареса ми. Когато ми се обади първия път, леле… уплаших се да не ме арестува.

Пам се усмихна.

— Не беше доволна от положението — продължи Стюарт. — Но това е добре. Тя е загрижена за теб.

— Амелия е най-добрата.

— Не мога да повярвам, че е полицайка.

„Полицайка, която проверява гаджето ми… Все пак не е толкова лошо да живееш в заблуда — помисли си Пам. — Информацията е кофти нещо."

Той хвана ръката й. Прииска й се да се дръпне, но не можеше да го направи.

— Слушай, нека да го обсъдим.

Тя остана загледана в далечината; не й се стори добра идея да погледне кафявите му очи под тежките клепачи. Продължи да наблюдава реката и пристанището на другия бряг. Още имаше фериботи, но повечето бяха или частни, или товарни. Тя често седеше на брега и ги гледаше. Принудена да живее скрита дълбоко в горите на Средния Запад с лудата си майка и пасмина десни фанатици, Пам обожаваше реките и океаните. Бяха открити, свободни и постоянно в движение. Тази мисъл я успокояваше.

— Не бях честен с теб, знам. Но връзката ми с жена ми не е това, което изглежда. Вече не спя с нея. Не сме го правили отдавна.

„Това ли е първото, което един мъж казва в такива ситуации?" — почуди се Пам. Тя дори не се беше замисляла за секса, достатъчно й беше, че е женен.

— Не исках да се влюбвам в теб — продължи той. — Мислех, че ще сме само приятели. Но се оказа, че ти не си като другите момичета. Ти запали нещо в мен. Красива си, това се вижда, но също… също… много приличаш на Уигман. Нестандартна. Романтична. Поетична по свой начин.